Глен Кук - Надвисналата сянка

Донесе виното. Гарвана пусна три монети в ръката му. Едната беше сребърна лива.

— Хей?

— Докарай малко свястно дърво тук, Скубльо! Ако исках да мръзна, щях да си стоя отвън.

— Да, господине!

Скубльо отиде до вратата и надникна към улицата. Складът за дърва на Бамбука се намираше на съседната пресечка.

Ръмежът бе прераснал в леден дъжд. Калта по улицата вече замръзваше.

— Ще завали сняг преди смрачаване! — заяви съдържателят ей тъй, безцелно.

— Влизай или излизай! — изръмжа Гарвана. — Не хаби топлото, което имаш!

Кестенявия се измъкна навън. Надяваше се да стигне до Бамбука, преди студът да започне да го хапе силно. Но в ледения порой насреща различи две сенки. Едната беше огромна. И двамата минувачи бяха прегърбени, а вратовете им — омотани с парцали, които пречеха на леда да се стича в гърбовете им.

Скубльо хукна обратно към „Лилията“.

— Ще мина от задната врата! — промърмори. — Глезанке, излизам. Не си ме виждала още от заранта!

— Крейг? — подаде му знак момичето.

— Крейг — призна си той.

Гмурна се в кухнята, смъкна парцаливото си палто от куката и се уви в него. На два пъти изтърва резето на вратата, преди да успее да го вдигне. Когато се измъкна на студа, го пресрещна зловеща усмивка с три липсващи зъба. Кисела смрад нахлу в ноздрите му. Един мръсен пръст го ръгна в гърдите.

— Тръгнал ли си нанякъде, Скубльо?

— Здрасти, Червен! Просто отивах да видя дали Бамбука има дръвца за горене.

— Не, не ти е натам пътят!

Пръстът го бутна. Скубльо заотстъпва назад, докато се озова в общата зала. Целият изпотен, попита:

— Искаш ли глътка вино?

— Много мило от твоя страна, Скубльо! Нека да са три!

— Три ли? — гласът на Кестенявия се пречупи.

— Не ми казвай, че не знаеш, дето Крейг е тръгнал насам!

— Не знаех — излъга съдържателят.

По кривата му усмивка, в която липсваха зъби, Скубльо разбра, че Червения не му е повярвал.

Даваш най-доброто от себе си, но все нещо ще вземе да се обърка. Такъв е животът. Ако си умен, просто предвиждаш и това.

Неясно как, но един от двадесет и петте Бунтовника, които бяха попаднали в мрежата ни, все пак бе успял да се измъкне от кръчмата. И то когато изглеждаше, че Глътката ни е направил страхотна услуга, като е свикал местните величия на съвещание. Като се замислиш, трудно е да стовариш вината върху някого. Ние всички си свършихме работата. Но си има граници на това колко време можеш да останеш нащрек при продължително напрежение. Човекът, който изчезна, вероятно е прекарал часове наред, планирайки бягството си. Не забелязахме отсъствието му в течение на доста време.

Шекера го откри пръв. Хвърли картите си в края на една ръка и заяви:

— Липсва ни една бройка, момчета! От онези тъпи фермери — дребният, който приличаше на прасе.

Виждах масата с ъгълчето на окото си. Изсумтях.

— Прав си. Проклятие! Трябваше да броим главите след всяка разходка до кладенеца!

Масата се намираше зад гърба на Лихваря. Той не се обърна. Изчака раздаването, после се замъкна до тезгяха на Шилото и си плати мях бира. Докато пазарлъкът му отвличаше вниманието на местните, бързо размърдах пръсти с езика на глухонемите.

— Бъдете готови за нападение! Те знаят кои сме. Трябваше да си затварям устата пред Шилото!

Бунтът безумно копнееше да получи главите ни. Черният отряд си беше спечелил надлъж и нашир репутацията на успешен изтребител на бунтовническата напаст, където и да изникне тя. Макар че не сме чак такива късметлии, както ни описваха, новината за пришествието ни разнасяше ужас навсякъде, откъдето минем. Бунтът често минаваше в нелегалност и зарязваше всичките си дела, щом само приближим дадената област.

Да, но тук бяхме четирима — отделени от събратята си, очевидно неподозиращи, че ни грози опасност. Щяха да опитат. В момента най-важният въпрос беше как точно.

О, криехме козове в ръкавите си! Никога не играем честно, ако можем да го избегнем, философията на братството ни е в това да постигнем възможно най-добър резултат с възможно най-малък риск.

Високият, мургав мъж се надигна, напусна мястото си и се затътри по стълбите към спалните на горния етаж, Шекера изръмжа:

— Последвай го, Мускус!

Мускуса побърза след него, хилав като клонка на фона на якия мъжага. Местните зяпаха и се чудеха.

Лихваря използва знаци, за да попита:

— А сега какво?

— Ще чакаме — каза на глас Шекера, а после със знаци добави: — Ще вършим онова, за което са ни пратили.