Глен Кук - Надвисналата сянка

Превърнах се в негов спътник по време на проучвателните мисии, най-вече защото бързо учех езика. Никой там, долу, не ми обръщаше внимание. Виж, на него — да. Беше като ходещ кошмар. Хората минаваха от другата страна на улицата, за да го избегнат. Предполагам, че имаше лоша репутация.

След това дойде новината, разчистила като по чудо препятствията, които Дукът и Попечителите поставяха на пътя ни.

— Чу ли? — попита Брестака. — Някой проникнал в безценните им Катакомби. Вола направо пикае газ. Началникът му — чиста кръв!

Сержантът ни е прекалено лаконичен в повечето случаи. Опитах се да му измъкна още информация.

— Сподели малко подробности, ако обичаш!

— През зимата не се притесняват много от това, че бедняците се вмъкват в Оградата. Събират съчки за отопление. Но е влязъл и някой, който взел други работи. Намерил вход към Катакомбите. Трима или четирима са били…

— Все още не ми е ясна картинката, Брестак!

Той ужасно обича и да му измъкват думите с ченгел.

— Добре, добре! Та, проникнали вътре и откраднали всички преходни урни, до които успели да се доберат. Изнесли ги, изпразнили ги и ги закопали в една яма. Извадили и цял куп древни мумии. Досега не съм чувал такива писъци и крясъци. Ти най-добре се откажи от идеята си да влизаш в Катакомбите…

Бях споделил с него желанието си да видя какво става там, долу. Цялата постановка ми се струваше толкова чужда, че исках да погледна отблизо и по възможност без водач.

— Смяташ, че съвсем ще ги вкисна, а?

— Вкисването им е половината от проблема. Вола направо се е настървил. Не ми се ще да съм на мястото на онези момчета и да ме хване!

— Така ли? Тогава най-добре да проверя какво става!

Вола беше в Дуретил по това време и координираше дейността си с тази на некомпетентната тайна полиция.

Момчетата на Дука са пълен майтап. Не стига, че и бебетата ги познават, но и ни един няма куража да слезе долу, в Патъка, където стават истински интересните неща. Във всеки град има по един такъв квартал, само имената са различни. Винаги обаче е бордей с толкова лоша слава, че полицията го обхожда само с армейска подкрепа. Законите там в най-добрия случай се спазват отчасти, и то налагани от самозвани магистрати, подкрепяни от биячите, които си набират. Раздаваното правосъдие е извънредно субективно. Често е променливо, несигурно, непрощаващо и насочвано от рушвета.

Успях да намеря Вола и му казах:

— Докато тази история не се разнищи, лепвам се за теб като трети крак!

Той се намръщи, а увисналите му бузи се зачервиха. Излъгах го, като се постарах да вложа и умолителни нотки в гласа си:

— Заповеди, какво да се прави!

— Така ли? Ами добре. Хайде с мен!

— Накъде си тръгнал?

— Към Патъка. Такова нещо може да дойде само оттам. И смятам да го проследя!

Имаше кураж, което компенсира недостатъците му. Но не ги извинява.

Исках да видя Патъка. И той май беше най-добрият наличен водач. Чувах, че слизал там чистичко, без да пострада. Толкова страшна слава му се носеше. Беше добър за спътник, който да ти пази гърба.

— Веднага ли? — попитах.

— Веднага!

Той ме изведе на студа и тръгна надолу по хълма. Не взе кон. Това е една от малките му странности — никога не язди. Наложи бързо темпо като човек, който е свикнал напълно да се оправя с делата си пеша.

— Какво ще търсим? — попитах.

— Стари монети. Залата, която са разбили, е отпреди няколко века. Ако са харчени много стари пари през последните дни, може и да се доберем до следа от нашите хора!

Намръщих се:

— Не схващам мотива. На разните места, където съм ходил, хората често си предават семейното състояние с поколения, а накрая се намира и черната овца да го похарчи наведнъж. Няколко стари монети може и да не значат кой знае какво…

— Търсим наводнение, не просто няколко парици. Търсим човек, който харчи с широки пръсти. В Катакомбите са слизали поне неколцина и голяма е вероятността все един от тях да се окаже глупак!

Вола добре познаваше естеството на човешката глупост. Вероятно защото и той не бе далеч от нея.

— Ще внимаваме много, докато провеждаме разследването! — предупреди ме, сякаш очакваше от мен да пребивам всеки срещнат, който ме изкара от кожата ми. Явно смяташе собствената си ценностна система валидна за всичко живо. — Нашият човек вероятно ще избяга, ако чуе, че задавам въпроси.

— Ще го гоним ли?

— Само колкото да продължи. Възможно е да ни отведе до някъде… Познавам тук, долу, неколцина шефове, които могат да замислят такава гадост. Ако го е сторил един от тях, искам топките му на тепсия!