Глен Кук - Надвисналата сянка

Най-сетне Перото и Шепота докараха всичките ни хора. После ни изведоха на хапливия студ на северната стена на Дуретил. С нас бяха и преводачите, Вола и самия Дук, както и един човек на име Харгадон, старши Попечител на мъртвите. Това ще рече, че управляваше Катакомбите, където се съхраняваха телата. Дукът вдигна ръка с величествен жест.

— Онази крепост, ето там, е причината да поискам помощта ви!

Погледнах към нея и потреперих. В постройката имаше нещо зловещо.

— Наричаме я Черния замък — поясни той. — Издига се там от векове… — и след това ни поднесе хапка, твърде голяма за преглъщане. — В началото е бил малка черна скала, видели я близо до един мъртвец. Онзи, който ги открил, се опитал да вдигне камъка. Умрял. А камъкът започнал да расте. И оттогава растежът продължава. Предците ни експериментирали с него, дори го нападнали. Нищо не било в състояние да го повреди. Всеки, който го докосне, умира. Тъй че в името на здравия си разум те решили да не го забелязват.

Заслоних очи и се взрях в замъка. Не се отличаваше много от Дуретил, като изключим, че беше черен и от него ме побиваха тръпки.

Дукът продължи:

— Минали са само няколко поколения, откакто е бил просто камъче. Расте полека, но неотвратимо… — на лицето му се изписа зле прикриван ужас. — Казват, че в него живеят и разни твари.

Усмихнах се. И какво очакваше? Крепост издигаща се за да брани нещо, все едно дали е построена или расте сама.

Харгадон поде разказа. Твърде дълго беше заемал поста си и говореше с присъщия на властните помпозен изказ.

— През последните няколко години обаче расте извънредно бързо. Службата на Попечителите започна да се притеснява, когато чухме слухове — идват от Патъка, тъй че не са кой знае колко достоверни, ала твърдят, че съществата вътре изкупуват трупове. Точността на тези слухове остава източник на сериозни спорове в Службата. Тъй или иначе, никой не може да отрече, че напоследък от Патъка не събираме достатъчно тела. Уличните ни патрули се връщат с по-малко, отколкото преди десет години. А времената са по-тежки и бездомните са по-многобройни. Човек би очаквал броят на умрелите дори да се повиши… — истински сладур е този Харгадон! Звучеше ми като фабрикант, който говори за увеличаване на производството. Продължи: — Предположенията ни са, че замъкът скоро ще престане да се нуждае от покупка на тела — ако изобщо ги пазарува. Аз лично не съм убеден… — Да, човек със собствено мнение е, личи си отдалеч. Такъв си е. — Обитателите му вероятно ще станат достатъчно многобройни, за да излязат и да вземат сами каквото им трябва.

Брестака попита:

— Значи смятате, че хората им продават тела. Тогава защо не ги накарате да се разприказват?

Време беше и полицаят да се включи в разговора. Вола отбеляза:

— Не можем да ги хванем! — каза го с тон, който загатваше, че положението вероятно ще е различно, ако бъде оставен да действа както си знае. — Нали разбирате, това се случва само долу в Патъка. А там все едно си в съвсем различен град. Не научаваш кой знае какво, ако си външен!

Шепота и Перото стояха леко встрани и изучаваха замъка. На лицата им бяха изписани мрачни изражения.

Дукът искаше нещо срещу нищо. Накратко, искаше да спре да се безпокои за онази крепост. Каза, че имаме пълна свобода, стига да премахнем притесненията му. Но трябваше да го постигнем по неговия начин — ние да останем в Дуретил, а хората му и Харгадон действат като наши очи, уши и ръце. Страхуваше се от последиците, които можеше да предизвика присъствието ни.

Немалко бежанци Бунтовници бяха дошли в Хвойноград след разгрома им в Чар. И тук знаеха за Господарката, макар че не се съобразяваха много-много с нея. Дукът се боеше от проблеми, ако бежанците заподозрат, че Й сътрудничи. По определен начин се представяше като идеалния господар. От хората си искаше само да го оставят на мира и беше готов да им отвърне със същия жест.

Така че за известно време ни държаха встрани. Поне докато Шепота не започна да се дразни от качеството на сведенията, които ни даваха.

Информацията беше пресята. А пречистена, ставаше безполезна. Затова Шепота притисна Дука в ъгъла и поиска хората й да излизат заедно с неговите.

Той истински й се опъна, дори издържа няколко минути! Битката беше сурова. Покорената заплаши да се оттегли и да го остави да плете сам мрежите си — чист блъф. С Перото бяха извънредно заинтригувани от черния замък. Цяла армия не би могла да ги помръдне от Хвойноград. Дукът се предаде. И тя нападна Попечителите. Вола се отнасяше твърде ревниво към отговорностите си. Не знам как успя да го пречупи, не е споделял с мен впоследствие.