Глен Кук - Надвисналата сянка

— Къде сме?

— Почти пристигнахме. Остава ни половин час, ако пътят не е прекалено заледен.

Скубльо си представи как каруцата се хързулва в канавката. Тогава какво? Ще изоставят всичко и ще се надяват, че Попечителите не биха могли да ги свържат с престъплението? Страх замени отвращението му.

Малко след това осъзна къде се намират. Наблизо нямаше нищо друго, освен прокълнатия Черен замък.

— Гарван!…

— Какво има пък сега?

— Тръгнал си към Черния замък.

— А ти къде мислеше, че отиваме?

— И там живее някой?

— Да. Да не би това да те притеснява?

Гарвана беше чужденец. Надали можеше да разбере какво Черният замък внушава на Хвойноград. Хората, които се приближаваха твърде много, изчезваха. Местните предпочитаха да се преструват, че тази постройка не съществува.

На бърза ръка Кестенявия сподели страховете си. Спътникът му сви рамене.

— Нищо не знаеш ти!

Тъмният силует на замъка вече се различаваше през снежната завеса. На хребета валеше по-слабо, но пък вятърът беше по-силен. Победен, Скубльо промърмори:

— Да приключваме тогава!

Силуетът отсреща прерасна в стени, зъбери и кули. Не се виждаше и една светлинка. Гарвана спря пред високата порта и слезе от капрата. Потропа с голямото чукало. Скубльо се присви, като се надяваше никой да не излезе.

Портата обаче се отвори незабавно. Гарвана се покатери обратно на капрата.

— Хайде, дий, мулета!

— Няма да влизаш вътре, нали?

— Че защо пък не?

— Хей. Няма начин. Не!

— Млъквай, Скубльо! Ако си искаш парите, ще ми помогнеш да разтоварим!

Кестенявия потисна хленча си. Не се беше цанил да участва и в това!

Гарвана мина през портата, зави надясно и спря под голяма арка. Един-единствен фенер се мъчеше да разпръсне обгърналия прохода мрак. Странният работодател на Скубльо скочи долу. Помощникът му го последва, напрегнат като пружина. Смъкнаха телата от каруцата и ги нахвърляха на каменните плочи наблизо. После Гарвана каза:

— Сега се върни в каруцата. И си затваряй устата!

Едно от телата се размърда. Скубльо изпъшка и спътникът му го срита здравата.

— Млъквай казах!

От мрака излезе тъмен силует. Създанието беше високо и слабо под широките черни панталони и расо с качулка. Огледа набързо телата. Вероятно остана доволно. Обърна се към Гарвана и Скубльо съзря лицето му — съставено като че ли само от остри ъгли и сенки, хищно, маслиново, студено, с чифт сияещи меко очи…

— Тридесет. Тридесет. Четиридесет. Тридесет. Седемдесет — изброи сянката.

Гарвана му се възпротиви:

— Тридесет. Тридесет. Петдесет. Тридесет. Сто.

— Четиридесет. Осемдесет.

— Четиридесет и пет. Деветдесет.

— Четиридесет. Деветдесет.

— Дадено!

Пазаряха се! Гарвана не се интересуваше от пазарлък за старците. Високото създание не искаше да вдигне цената за момчето. Виж, умиращият подлежеше на пазарлък…

Скубльо проследи как високото същество наброява монетите в краката на труповете. Това си беше цяло проклето състояние — двеста и двадесет къса сребро! С толкова можеше направо да събори „Лилията“ и да построи нова сграда, а и да се разкара от Патъка.

Гарвана прибра монетите в джоба на връхната си дреха. Даде пет на Кестенявия.

— Това ли е всичко?!

— Не е ли добро заплащане за една нощ работа?

Беше си хубава месечна заплата, че и отгоре. Но да получиш пет от…

— Последния път бяхме партньори — поясни Гарвана и се метна на капрата. — Може пак да повторим. Но тази вечер ми беше наемен работник. Ясно?

В гласа му престъргаха стоманени нотки. Скубльо кимна, обладан от нови страхове.

Спътникът му подкара каруцата на заден и съдържателят усети внезапен хлад. Тук, под арката, беше горещо като в ада. Потрепери от алчния глад, с който ги наблюдаваше онази твар.

Тъмните, лъскави и лишени от сглобки камъни преминаваха покрай тях.

— Боже мили!

Сега вече — с привикнали към мрака очи — виждаше и вътре в стената. Различаваше кости и парчета от тях тела, цели и разчленени, и всички те бяха споени, сякаш летят в нощта. Когато Гарвана зави покрай портата, Скубльо зърна дори зяпнало лице.

— Що за място е това?

— Не знам, Скубльо. Не искам и да знам. Това, което ме засяга, е, че плащат превъзходно. Парите ми трябват. Имам доста път да извървя!

Покореният на име Хромия посрещна Отряда в Скрежоград. От сто четиридесет и шест дни бяхме на поход. Дълги дни бяха — трудни и мъчителни, а хората и животните вървяха повече по навик, отколкото с желание. Армия в добра форма — като нашата — е в състояние да преодолява по сто, че дори и двеста километра Дневно, влагайки в това всяка капчица сила. Но не и ден след ден, седмица след седмица и месец след месец по невероятно трудни пътища. Умният командир не налага високо темпо. Дните се трупат, всеки със своя допълнителен товар умора, докато накрая хората започнат да припадат, ако темпото е прекалено непосилно.