Глен Кук - Надвисналата сянка

Забавното е, че се залъгаха с истината. Вероятно аз съм единственият извън вътрешния кръг около Господарката, който знае, че Бунтът е бил поведен към острозъбите челюсти на смъртта. Само че врагът, сторил това, не беше Повелителката ни, както Бунтовниците вярваха.

Онзи враг е все още по-страшното зло — Властелина, някогашният съпруг на Господарката, когото Тя предала и оставила заровен в земята, но все още жив в гроба във Великите гори, на север от далечния Веслоград. От този гроб се бе протегнал той и бе бръкнал в мозъците на хората високо в йерархията на Бунта, като ги бе превил по волята си с надеждата да ги използва, за да свали съпругата си от власт и да се погрижи за собственото си възкресение. Не успя, макар да си беше осигурил и помощта на няколко от първоначалните десет Покорени.

Ако изобщо знаеше за съществуването ми, сигурно стоях начело в списъците му. Той все още лежеше в земята, чертаеше планове, може би ме мразеше, защото съм помогнал да предадат Покорените, които му помагаха… Страховита история! Господарката сама по себе си беше достатъчно неприятно лекарство. Властелина обаче е тялото, чиято сянка се явява Нейното зло. Или поне така разказват легендите. Понякога се чудя защо, ако това е истина, Тя върви по земята, а той лежи неспокоен в гроба си.

Доста проучвания съм направил, откакто открих какви са силите на онази твар на север. Ровех за почти забравени истории и всеки път се плашех още повече. Владичеството — епохата, когато Властелина действително е бил на власт — смърдеше като време на възцарен на земята ад. Струваше ми се чудо, че Бялата роза е успяла да го повали. И много жалко, че не го е унищожила. Както и слугите му, включително Господарката. Светът нямаше да върви по днешния коловоз. Чудя се кога ли ще свърши циганското лято. Засега Господарката не се държи чак толкова ужасно. Но кога ли ще свали любезната си маска и ще пусне на воля мрака, поне в рамките на владенията си, като възкреси ужасите от миналото?

Питам се също и за онези кошмари, приписвани на Владичеството. Историята неизбежно се пише от обслужващи самите себе си победители.

Откъм покоите на Гоблин се разнесе писък. С Мълчаливия се взирахме един в друг в продължение на секунда, след което се втурнахме вътре.

Честно, очаквах кръвта на някого от тях да изтича в червено езеро на пода. Но не и да открия Гоблин с конвулсии, а Едноокия отчаяно да се мъчи да го удържи да не се самонарани.

— Някой осъществи връзка! — изпъшка черният магьосник. — Помогнете ми! Много е силен!

Преглътнах притеснено. Връзка! Не бяхме имали пряк контакт, откакто водехме отчаяни битки по време на онези сражения с Бунтовниците в Чар преди години. Оттогава Господарката и Покорените се свързват с нас чрез куриери.

Гърчът продължи само няколко секунди. Винаги ставаше така. После Гоблин се отпусна със скимтене. Щяха да минат няколко минути, докато се възстанови дотолкова, че да предаде съобщението. И тримата се спогледахме. Стараехме се да си наложим израженията, с които играехме карти, но вътрешностите ни бяха станали на ледени буци. Казах пръв:

— Някой трябва да повика Капитана.

— Аха — съгласи се Едноокия.

Но не се и канеше да хукне. Мълчаливия също.

— Добре. Пиша се доброволец!

Тъй че отидох. Намерих Капитана да прави онова, което умее най-добре. Беше си качил краката на работната маса и хъркаше. Събудих го и му предадох вестта.

Той въздъхна.

— Намери Лейтенанта!

След което отиде до кутията си с карти. Постарах се да го подпитам, но той пренебрегна въпросите ми. Схванах намека и излязох.

Дали беше очаквал да се случи нещо подобно? Имаше ли някаква криза в областта? Как от Чар можеха да научат за това преди нас?

Колко глупаво — притеснявам се, преди да съм чул какво има да ни казва Гоблин.

Лейтенанта не ми се стори по-изненадан от Капитана.

— Да не би да се мъти нещо? — попитах подозрително.

— Може би. Дойде писмо по куриер, малко след като вие с Шекера заминахте за Еша. Твърди се, че може да ни повикат на запад. Сигурно точно това и става!

— На запад ли? Сериозно?

— Сериозно, я!

Толкова много сарказъм, вложен само в една дума!

Глупаво. Ако изберем Чар за демаркационната черта между изтока и запада, то Еша се намира на малко повече от две хиляди километра оттам. Дори при идеални условия пътуването трае над три месеца. А лежащите помежду ни земи са далеч от идеалните. Има места, където изобщо не минава път. Според мен шест месеца са твърде оптимистична прогноза. Но пък отново се притеснявах, без да имам подръка всички факти. Трябваше да изчакам и да видя какво ще стане.