Глен Кук - Надвисналата сянка

Пресякохме я под защитата на Шепота и Перото — две от Покорените, черни калфи на Господарката, и двете бяха магьосници с класи, по-добри от нашите трима жалки вълшебници. Дори предпазвани от тях и макар да пътувахме заедно с цели армии от редовния набор на Господарката, преживяхме големи страдания. Тези земи са враждебни и зловещи и в тях нормалните правила не важат. Камъните говорят, а китовете летят. Корали растат в пустинята. Дърветата ходят. А обитателите й са най-странните от всички… Но това не е нито тук, нито там. Просто кошмар от миналото. Кошмар, който още ме преследва, когато крясъците на Пумата и Чевръстия отекват в коридорите на времето, а аз отново не мога да сторя нищо, за да ги спася.

— Какъв е проблемът? — попита Брестака, като издърпа картата изпод пръстите ми и наклони глава настрани. — Изглеждаш така, все едно си видял призрак!

— Просто си спомних Равнината на страха…

— О, така ли? Е, забрави я. Пийни една бира! — Той ме потупа по гърба. — Хей! Кегла! Къде се губиш? — и се втурна напред в преследване на най-известния симулант в Отряда.

Едноокия пристигна малко по-късно и ме стресна.

— Как е Гоблин? — попита тихо. Помежду им не беше имало пререкания от случката при Шилото. Огледа картата. — Празните хълмове? Интересно именце!

— Наричат тази област също и Кухите хълмове. А Гоблин вече е по-добре, защо не идеш да го видиш?

— Че за какъв дявол? Той е от онези, които се държат като идиоти. Не може да понесе и малка шегичка…

— Шегите ти често са доста груби, Едноок!

— Хм. Може би. Знаеш ли какво? Я ела с мен!

— Трябва да се подготвя за четенето!

Веднъж месечно Капитана очаква от мен да просветлявам войниците с прочит от Аналите. Та да знаем откъде сме дошли и да си припомним предците ни междувременно. Едно време това е значело много — Черното братство, последният от Свободните отряди от Катовар… Всички сме братя. Заедно. Горди като планински върхове. Ние срещу света и нека светът стене под петите ни! Но онова, което се проявяваше в поведението на Гоблин, дълготрайната депресия на Брестака и останалите — то беше заразило всички. Отрядът се пропукваше като зле изпечена делва.

Трябваше да подбера хубав откъс. От времето, когато Братството е било изтикано до стената и е оцеляло само благодарение на традиционните си ценности. Има доста подобни моменти в четиристотингодишната ни история. Исках да подбера такъв, записан от някого от най-вдъхновените Хроникьори — човек с огъня на възкресител на Бялата роза, говорещ пред потенциалните си новобранци. Може би се нуждаех от серия откъси — такива, които да чета няколко нощи поред…

— Стига глупости! — заяви Едноокия. — Знаеш тези книги наизуст. Вечно си вреш носа в тях. Пък и без друго, ако щеш си измисли цялата история, никой няма да забележи разликата!

— Вероятно. И никой няма да се притесни, ако го сторя. Всичко се вкисва, старче! Вярно си е. Но нека идем при Гоблин!

Може би Аналите се нуждаеха от нов прочит на друго ниво. Може би и аз лекувах само симптомите. Аналите имат определени мистични свойства — поне за мен. Може би щях да определя болестта, като се потопя в тях и поразгледам писаното между редовете…

Гоблин и Мълчаливия играеха на микадо без ръце. Ще ви кажа едно за тримата ни страховити борци: те не са велики, но винаги поддържат таланта си идеално наточен. Гоблин печелеше по точки. Беше в добро настроение. Дори кимна на Едноокия.

Така. Значи всичко е наред. Духът е прибран в бутилката. Едноокия просто трябваше да каже правилните думички.

За мое изумление той се извини. Мълчаливия със знаци ми предложи да излезем навън и да ги оставим да сключат Мирния си договор насаме. И двамата страдаха от прекомерна гордост.

Излязохме. Както често правехме, когато няма кой да подслушва знаците ни, обсъдихме старите времена. И той също беше посветен в тайната, заради която Господарката би изтрила от лицето на земята цели народи.

Половин дузина от останалите подозираха — поне едно време — но вече бяха забравили. Ние обаче знаехме и нямаше да забравим никога. Онези, другите, ако стане въпрос, биха оставили Господарката със сериозни съмнения. Не и ние двамата. Ние знаехме кой е най-могъщият враг на повелителката ни — и вече шест години не бяхме сторили нищо да я осветлим, че този неин враг не е просто измислица на Бунтовниците, а жив човек.

Бунтът е склонен да вярва на всякакви суеверия. Обожава пророците и пророчествата, както и великите, драматични предсказания за предстоящи победи. Така хората му преследваха пророчество, което ги вкара в капана в Чар и почти доведе до изтреблението им. В последствие отново стъпиха на крака, като се самоубедиха, че са станали жертва на фалшиви пророци и пророчества, внушени им от по-сръчни злодеи и от тях самите. С това убеждение станаха и продължиха, а вярват и в куп други невъзможни неща.