Глен Кук - Надвисналата сянка

Подминахме го и се понесохме над върховете на дърветата на Великата гора, древен и девствен лес, от който Бялата роза бе ръководила кампаниите си срещу Властелина. Около обяд Шепота рязко намали скоростта на килима. Полека се реехме към застроена нарядко площ, която навремето е била сечище. Куп могили в средата издаваха ръкотворното човешко участие, макар че гърбиците им едва се различаваха сред зеленината.

Шепота кацна на една уличка в град почти само от руини. Предположих, че това е селището, обитавано от Вечната стража, чиято задача била да отблъсква скитниците из Могилните земи. Вършили си работата съвестно, но в крайна сметка безразличието на онези, чиято свобода бранели, се оказало пагубно…

На Възкресителите им отнело триста и седемдесет години да отворят Могилните земи, но така и не получиха каквото искат. Господарката се завърна, заедно с Покорените, а Властелина си остана окован. Господарката буквално изкорени движението на Възкресителите и им очупи клонките. Страхотна награда, а?

Няколко души излязоха от една сграда, в която се правеше ремонт. Подслушах разговора им с Шепота и дори разбрах една-две думи.

— Спомняш ли си езика на Защитника? — попитах Брестака, докато се опитвах да раздвижа схванатите си мускули.

— Ще си го припомня. А ти защо не хвърлиш едно око на Кеглата? Не ми изглежда добре!

Нищо му нямаше. Просто беше ужасен до смърт. Отне ми известно време да го убедя, че отново сме на твърда земя. Местните — наследници на Стражата, която охранявала Могилните земи в продължение на столетия, ни показаха покоите ни. Градчето постепенно се възстановяваше. Бяхме първите от цяла приливна вълна нови обитатели.

Три дни по-късно, със следващия полет на Шепота, дойдоха Гоблин и още двама от най-добрите ни войници. Казаха, че Братството било напуснало Скрежоград.

Попитах дали им се е сторило, че Хромия още ни се сърди.

— Не проявява очебийна неприязън — отвърна Гоблин. — Но това нищо не значи!

Така си беше.

Последните четирима пристигнаха след още три дни. Шепота ни настани в казармите. Представлявахме нещо като телохранители и същевременно — полиция. Освен да я защитаваме, от нас се искаше и да помагаме до Могилните земи да не припарва никой, който няма съответно разрешение.

Появи се и Покорената на име Перото, придружена от собствени пазители. Заедно с батальон наети във Веслоград черноработници пристигнаха разни специалисти, твърдо решени да проучат Могилните земи. Работниците разчистиха боклука и храсталаците, докато стигнаха до същинските Могилни земи. Да влезеш там без съответната защита, означаваше бавна, болезнена смърт. Предпазните заклинания на Бялата Роза не бяха изчезнали след възкресението на Господарката. Пък и тя беше добавила собствени. Предполагам, умираше от ужас, че той може да се измъкне.

С пристигането си Покореният Пътешественик също доведе собствени войници. Той установи пропускателен пост във Великата гора. Покорените се редуваха да патрулират от въздуха. Ние, простосмъртните, се наблюдавахме един друг също толкова зорко, колкото следяхме и гората. Нещо голямо се мътеше. Никой не го казваше на глас, но си личеше още отдалеч. Господарката очевидно предчувстваше опит за бягство.

Прекарвах свободното си време в преглед на записките на Стражата — особено около периода, когато Боманц е живял тук. Маскиран като иманяр, той прекарал четиридесет години в гарнизонното градче, преди да опита да се свърже с Господарката и по случайност да я освободи. Той живо ме интересуваше. Но нямаше кой знае колко сведения за него, пък и те бяха брадати лъжи.

Навремето попаднах на личните му записки, когато случайно се спънах в тях малко преди Покоряването на Шепота. Предадох ги на нашия тогавашен военачалник Ловеца на души. Той трябваше да ги изпрати в Кулата, но ги задържа за собствените си цели. После ръкописите отново попаднаха в ръцете ми — по време на битката за Чар, докато заедно с Господарката преследвахме ренегата Покорен. Не споменах за документите пред никого, освен пред един приятел, Гарвана. Той дезертира, за да защити детето, което мислеше за преродената Бяла роза. Когато намерих възможност да прибера документите от някогашния лагер на Ловеца на души, вече ги нямаше там. Предполагам, че Гарвана ги е взел със себе си.

Често се чудя какво е станало с него. Първоначалното му намерение беше да избяга толкова далеч, че никой да не успее да го намери отново. Не се интересуваше от политика. Просто искаше да защити детето, което обичаше. Беше способен на всичко в името на безопасността на Глезанка. Предполагам, че е сметнал документите за един вид застраховка за далечното бъдеще.