Глен Кук: Надвисналата сянка

— Доста време мина, но все пак те докопахме!

Десет години исках да го видя мъртъв. Беше най-нечовечният от Покорените.

Аса се приближи към мен.

— Всички са погребани, Знахар!

— Добре. Благодаря за помощта! — и тръгнах към хамбара.

— Мога ли да дойда с вас, момчета?

Разсмях се.

— Моля те, Знахар! Не ме оставяй тук, където…

— Нямам нищо против да дойдеш, Аса! Но не очаквай да се грижа за теб! И не опитвай мръсни номера. По-скоро бих те убил, отколкото да те приема.

— Благодаря, Знахар! — Той изтича напред и забързано оседла още един кон. Едноокия ме погледна и поклати глава.

— По седлата, хора! Да идем да намерим Гарвана!

Макар че препускахме здравата, не се бяхме отдалечили и на четиридесет километра от хана, когато нещо удари съзнанието ми като юмрука на борец. Образува се златен облак, излъчващ гняв.

— Ти изчерпи търпението ми, лечителю!

— Ти изчерпи моето много отдавна!

— Ще съжаляваш за това убийство!

— Ще тържествувам заради него! Това е първото достойно нещо, което съм извършил от тази страна на Морето на страданията. Иди си търси семената на замъка. И ме остави на мира. Квит сме!

— О, не! Отново ще чуеш за мен! Веднага щом затворя последната врата на съпруга ми!

— Не изпитвай късмета си, стара вещица! Готов съм да изляза от играта. Притисни ме и ще науча телекуре 10 10 Древният език, който се е говорил, когато Господарката и Властелина основавали империята си. — Б.пр. !

Това я хвана неподготвена.

— Питай Шепота за онова, което изгуби в Гората на облака и се надяваше да си възвърне в Порт Медовина. После размисли какво ще стори ядосаният Знахар, ако знае къде да го намери…

Последва неприятният пристъп на повдигане, когато тя се оттегли.

Открих, че спътниците ми ме гледат странно.

— Просто казвах довиждане на моето момиче! — обясних им.

Изгубихме Аса в Солниград. Там си починахме за ден — подготвяхме се за следващия участък — и когато стана време за тръгване, дребосъкът просто не се появи. Никой не си направи труда да го търси. В памет на Скубльо го оставих на мира и дори му пожелах късмет. Ако съдим по миналото му, той вероятно си го е получил — и то зле.

Прощалният ми дар за Господарката не прихвана. Три месеца след деня на падането на Хромия, докато почивахме, преди да препуснем през последната верига хълмове между нас и Кюнцеград, златният облак ме посети отново. Този път Господарката не беше толкова любезна. Всъщност изглеждаше леко развеселена.

— Поздравления, лечителю! Мислех, че сигурно искаш да знаеш — заради Аналите, които водиш — че заплахата от Черния замък вече не съществува. И последното семе бе открито и разрушено! — и още по-развеселено добави: — Няма как съпругът ми да се надигне, лишен от порталите си. Отрязан е, напълно неспособен да се свърже със симпатизантите си. А в Могилните земи съм разположила постоянни военни постове!

Не се сещах какво мога да кажа. Беше постигнала всичко, което очаквах — и се бях надявал да успее, защото Тя представляваше по-малкото зло и, подозирам, си оставаше носител на искра, която не се бе предала на мрака. Господарката беше предпочела да се въздържи в няколко ситуации, когато можеше да развихри жестокостта си. Възможно е, ако се чувстваше незаплашвана, да поеме към светлината, а не да навлиза по-дълбоко в мрака. Кой знае.

— Разпитах Шепота с Окото. Отърви се, Знахар!

Никога преди не ме беше наричала по име. Веднага застанах нащрек. Но в гласа й вече не се долавяше хищно веселие.

— Да се отърва ли?

— От онези ръкописи. И от момичето.

— Момичето ли? Кое момиче?

— Не се преструвай на невинен! Знам. Оставил си по-широка следа, отколкото си мислиш. И дори мъртъвците отговарят на въпроси, които никой не е знаел, че могат да бъдат зададени. Вашият Отряд например — колкото намерих от него, когато се върнах в Хвойноград — ми разказа по-голямата част от историята. Ако искаш да доживееш дните си в мир, убий я! Ако не го сториш, аз ще го направя. Заедно с всички около нея.

— Не знам за какво говориш!

Отново долавях в гласа й веселие, но сурово. Злобно.

— Води Аналите си, лечителю. Ще поддържаме връзка! И ще те осведомявам за напредъка на империята.

Озадачен, попитах:

— Защо?

— Защото ми е забавно. Пази се! — и тя полека се оттегли.

Влязохме в Кюнцеград — не просто изтощени, а полумъртви от умора. Намерихме Лейтенанта и кораба и — хей! — Глезанка, която живееше на борда заедно с Отряда. Лейтенанта беше подписал договор да станем частна охрана на меркантилен комисионер. Добави и нашите имена в списъка за заплати, веднага щом се възстановихме.