Глен Кук: Надвисналата сянка

— Смятам да го убия!

— Прекрасно. Бавно, нали? Като брат ми?

— Не мисля. Ако не е бързо и потайно, печели той. Или тя. А може и да са двамата едновременно. Не знам кой от тях ще дойде…

Но бях пресметнал, че ще спечелим много време, ако успеем да свалим единия Покорен. Господарката щеше да е твърде заета с черните замъци за известно време, при наличието само на два чифта ръце, които да й помагат. Освен това имах да изплащам и емоционален дълг, както и съобщение, което да оставя.

— Нека отпратя жената и децата — помоли ханджията. — Аз самият ще остана с вас.

Стрелнах с поглед Мълчаливия. Той кимна леко.

— Добре. Ами гостите ти?

— Тях ги познавам. Ще кротуват!

— Добре. Върви се погрижи за родата си!

Той излезе. След това излязохме и ние с Мълчаливия и останалите. Не бях избран за командир. В момента действах като най-старшия присъстващ офицер. За известно време спорът ни стана доста напечен, но извоювах позицията си. Страхът е страхотен мотиватор.

Трогна Гоблин и Едноокия повече от всичко друго, което съм виждал. Също и момчетата. Поставиха всевъзможни клопки — всички, за които можеха да се сетят. Тайни капани. Скривалища, подготвени така, че от тях да могат да бъдат извършени нападения, всяко подсладено с прикриващо заклинание. Оръжия, подготвени с фанатично внимание.

Покорените не са неуязвими. Те просто са трудни за поразяване, а още по-трудно става, когато очакват неприятности. Който и от тях да дойдеше, щеше да е подготвен.

Мълчаливия отиде в гората заедно със семейството на ханджията. Върна се със сокол, който бе опитомил за отрицателно време и го пусна да патрулира на пътя между Порт Медовина и хана. Така щяхме да бъдем известени навреме.

Собственикът приготви ястия, които посоли с отрова, макар да му казах, че Покорените рядко се хранят. Измоли от Мълчаливия съвет какво да прави с кучетата си. Имаше цяла глутница буйни мастифи и искаше да ги пусне в действие. Магьосникът намери място в плана и за тях. Когато направихме всичко по силите си, се настанихме в очакване. Дори успях да си почина малко.

И Тя дойде. Почти веднага, щом затворих очи, както ми се стори. За миг изпаднах в паника, опитвах се да скрия местонахождението си и да премахна плана от съзнанието си. Но какъв смисъл имаше? Тя вече ме беше открила. Онова, което трябваше да запазя в тайна, беше засадата.

— Премисли ли? — попита ме тя. — Не можеш да ме надбягаш. Искам теб, лечителю!

— Тогава защо прати Шепота и Хромия? Да ни върнеш в стадото ли? Те избиха половината ни хора, изгубиха повечето от техните, навредиха на града и не спечелиха и един поддръжник. Така ли искаш да ни върнеш?

Тя не беше участвала в това, разбира се. Лихваря ми каза, че Покорените действали самостоятелно. Просто исках да я ядосам и да отвлека вниманието Й. Исках да видя реакцията Й.

Тя отвърна:

— Получиха заповед да се насочат обратно към Могилните земи.

— Как ли пък не! Значи просто им е хрумнало да се отклонят и да уредят вражди, датиращи отпреди десет години?

— Знаят ли къде си?

— Още не… — Имах чувството, че и тя не може да ме открие с точност. — Извън града съм, крия се.

— Къде?

Позволих да се просмуче неясен образ.

— Недалеч от мястото, където расте новият замък. Беше най-близкото скривалище, до което се добрахме!

Предположих, че издавам дори малко повече истина от необходимото. Но все пак исках да открие подаръка, който възнамерявах да Й оставя.

— Стой, където си! Не привличай внимание! Скоро ще дойда!

— И аз така си помислих.

— Не подлагай на изпитание търпението ми, лечителю! Забавляваш ме, но не си неуязвим. Напоследък лесно се дразня. Шепота и Хромия твърде дълго изпробваха късмета си!

Вратата на стаята се отвори. Едноокия попита:

— С кого говориш, Знахар?

Потреперих. Той стоеше в задния ръб на сиянието, без да го забелязва. Буден бях! Отговорих:

— С приятелката си — и се изкикотих.

Секунда по-късно ме заля силен пристъп на гадене. Нещо се отдели от мен, оставяйки отсенки както на забавление, така и на раздразнение. Съвзех се и открих, че Едноокия е коленичил и се мръщи.

— Какво има? — поиска да знае.

Поклатих глава.

— Имам чувството, че са ми извили врата. Не трябваше да пия тази бира. Какво става?

Той ме погледна подозрително.

— Соколът на Мълчаливия се върна. Те идват, така че слез долу. Трябва да нанесем някои промени в плана.

— Те ли?

— Хромия, придружен от деветима души. Та за това казвам, че трябва да преосмислим нещата. Точно сега вероятностите изглеждат твърде добри за противниковата страна.