Глен Кук: Надвисналата сянка

— Покорените са се заели с това нападение на своя глава — обясни Лихвата. — Не са дошли по Нейна заповед. Би трябвало да се намират другаде. Просто са решили да си уредят сметките — според мен — сега, когато не сме в списъка на любимците на Господарката.

— Значи тя не знае, че са тук?

— Не.

Изкикотих се. При все тежкото ни положение, не можах да се сдържа.

— Значи ги очаква изненада. Дъртата кучка скоро ще се появи. Наблизо имаме още един растящ черен замък.

Неколцина от момчетата ме погледнаха странно. Чудеха се как съм научил, че Господарката идва.

Не бях споделял съня си с друг, освен с Лейтенанта. Свърших със закърпването на Лихваря.

— Ще можеш да пътуваш — казах му. — Но карай полека. Та как се добрахте до тези новини?

— Треперливия. Поговорихме си малко, преди да се опита да ме убие.

— Треперливия! — изръмжа Едноокия. — Какво, по дяволите?…

— Не знам какво са казали Покорените на момчетата. Но всички бяха много наострени. Страшно искаха да ни докопат. Сукалчета! Повечето станаха жертва на старанието си.

— Жертва?

— Принцът, каквото му беше името, хич не му хареса, дето Покорените влизат в града, сякаш е тяхна собственост. Последва голям бой с Хромия и момчетата ни. Направо изтребиха нашите. Може би щяха да се справят по-добре, ако първо им бяха дали почивка.

Странно. Говорехме така, сякаш тези хора и ние самите не бяхме станали по един или друг начин морални врагове — симпатизирахме им. Пък и, в моя случай, ми беше криво, че Покорените са им промили мозъците и са ги пожертвали.

— Треперливия каза ли нещо за Хвойноград?

— О, да. Там са си устроили истинска, старовремска кървава баня. Не е останало почти нищо. С нас Отрядът е бил сведен до шестстотин души, когато Господарката приключила със замъка. Много повече били избити в последствие, когато Тя прочистила Катакомбите. Целият проклет град откачил, а онзи Харгадон водел бунта. Хванал нашите в капан в Дуретил. Тогава Господарката си изтървала нервите. Разбила всичко, което било останало от града.

Поклатих глава.

— Капитана беше прав за Катакомбите!

— Пътешественика поел командването над останките от Отряда — допълни Гоблин. — Идеята била да се изтеглят след обира, веднага щом успеят да се съберат. Градът бил толкова съсипан, че нямало причина да се навъртат наоколо.

Погледнах към Скубльо. Дори не бих могъл да си представя по-пребледняло лице. Болка и въпроси се въртяха в главата му. Искаше да научи какво е станало с неговите хора. Не искаше обаче да заговори, от страх да не го обвини някой.

— Не е по твоя вина, човече — казах. — Дукът помоли Господарката, още преди да се включиш в това. Щеше да се случи, все едно какво си правил!

— Как е възможно хората да вършат такива работи?

Аса го погледна странно.

— Скубльо, това беше глупаво! Ти как можа да сториш нещата, които си направил? Отчаяние, това е то. Всички са отчаяни и се забъркват в ужасни неща.

Едноокия ме погледна с развеселено изумление. И Аса можел да мисли от време на време!

— Лихва! Треперливия каза ли нещо за Брестака?

Най-много съжалявах за загубата на сержанта ни.

— Не. Не го попитах, нямахме много време.

— Какъв е планът? — намеси се Гоблин.

— Тръгваме на юг, когато Кеглата и Мускуса дойдат с конете и запасите… — въздъхнах. — Трудна работа ще бъде. Останали са ми примерно две ливи. А при вас, момчета?

Обединихме резервите си и ги преброихме. Отбелязах:

— Загазили сме!

— Лейтенанта прати това… — Гоблин тупна малка кесийка на масата. В нея имаше петдесет от сребърните монети на замъка, взети от ковчежето на Гарвана.

— Да, ще ни бъдат от полза. Но въпреки това ще караме на пост и молитва!

— Имам малко пари… — предложи несмело Скубльо. — Доста са. Скрил съм ги там, където съм отседнал.

Огледах го подозрително.

— Няма нужда да тръгваш с нас. Не си участник в…

— О, да, участвам!

— Откакто те познавам, все се опитваш да избягаш…

— Сега вече имам за какво да се сражавам, Знахар! Заради онова, което сториха в Хвойноград. Не мога просто да махна с ръка!

— Аз също — додаде Аса. — Все още пазя повечето от парите, които Гарвана ми даде след нападението в Катакомбите.

Мълчаливо огледах останалите. Не повдигнаха възражения. Решението зависеше от мен.

— Добре, донесете ги. Но няма да се бавите! Искам да изчезнем при първа възможност!

— Мога да ви догоня по пътя… — предложи Скубльо. — Не виждам защо същото да не се отнася и за Аса… — и се изправи. Срамежливо протегна ръка. Поколебах се само секунда.