Глен Кук: Надвисналата сянка

— Така си е…

Спътниците на Хромия трябва да бяха хора от Отряда, а тях ханът не би заблудил. Хановете са сърцевината на живота между градовете. Капитана често ги използваше за привличане на бунтовници.

Мълчаливия нямаше какво повече да добави, освен, че имаме време само колкото преследвачите ни да покрият десетината километра.

— Хей! — най-сетне ме озари прозрение. Вече знаех защо Покорените са дошли в Порт Медовина. Попитах ханджията, чието име така и не бях научил: — Да имаш впряг и каруца?

— Аха. Ползвам ги да карам припаси от града, от мелничаря, от пивоваря… Защо?

— Защото Покорените търсят онези ръкописи, за които питах! — Трябваше да разкрия съществуването им.

— Същите, които изкопахме в Гората на облака ли? — попита Едноокия.

— Да. Виж, Ловеца на души ми каза, че в тях го има истинското име на Хромия. Включват също тайните записки на магьосника Боманц, където вероятно е скрито й истинското име на Господарката.

— Уау! — възкликна Гоблин.

— Именно.

Едноокия настоя:

— И какво общо има това с нас?

— Хромия си иска името обратно. Ами ако види тук няколко човека и каруца, какво ще си помисли? Аса му е дал смътната надежда, че хартиите вероятно са с Гарвана. Дребосъкът не знае всичко, което сме разкрили…

Мълчаливия се намеси с езика на знаците: „Аса е с Хромия“.

— Прекрасно. Сторил е онова, което очаквах. Добре! Та Покорения ще сметне, че ние правим опит да избягаме с ръкописите. Особено ако пуснем да летят няколко листчета…

— Ясно — кимна Едноокия. — Само че нямаме достатъчно хора за тази работа. Само Вола и хазяинът са непознати за Аса.

Гоблин се обади:

— Според мен е по-добре да си затвориш устата и да се хванеш на работа! Те приближават!

Повиках дебелака:

— Приятелите ти от Юга трябва да ни направят услуга. Кажи им, че това е единствената им възможност да се измъкнат от битката живи!

Четиримата южняци трепереха и се потяха. Не знаеха какво точно става, но това, което виждаха, не им харесваше. Само че бяха убедени, че съдействието е единственото им спасение.

— Гоблин! — извиках към горния етаж. — Виждаш ли ги още?

— Малко остава. Брой до петдесет и почвай!

Преброих бавно, като се стараех да запазвам равномерно темпо. Бях изплашен не по-малко от южняците.

— Сега!

Гоблин хукна по стълбите с всички сили. До един изтичахме до хамбара, където чакаха животните и каруцата. Изхвърчахме оттам и се понесохме с трясък по пътя, като осем човека, спипани едва ли не по бели гащи. Зад нас групата на Хромия спря за миг, колкото да се опомни, след което хукна по петите ни. Забелязах, че Покореният налага темпото. Чудесно. Хората му не горяха от желание да се заиграват със старите си приятелчета.

Бях най-отзад, зад двамата дребни магьосници и каруцата. Едноокия караше, а Гоблин държеше жребеца си редом с каруцата.

Прехвърчахме покрай неравен участък, където пътят започваше полека да изкачва гористия хълм на юг от хана. Ханджията беше казал, че гората продължава с километри. Той самият тръгна преди нас, заедно с Мълчаливия, Вола и онези, на които щяха да се престорят южняците.

— Хей! — подвикна някой отзад.

Подминахме окачено на нисък клон парче червен плат. Едноокия се изправи в каруцата, стиснал юздите, докато се извръщаше. Гоблин се приближи и черният магьосник скочи.

За момент ми се стори, че няма да успеят. Гоблин почти пропусна. Кракът на Едноокия се провлачи в прахта. После той се надигна нагоре и се просна по корем зад приятеля си. Стрелна ме с поглед — предизвикваше ме да се усмихна. Въпреки това се ухилих.

Каруцата се удари в предварително приготвените трупи и се обърна. Конете се разцвилиха, бореха се с все сили, но не успяха да я удържат. Заедно с каруцата полетяха извън пътя и се заудряха в дърветата. Животните се гърчеха от болка и ужас, докато каруцата се разпадаше. Хората, които бяха приготвили капана, изчезнаха незабавно.

Пришпорих жребеца си напред покрай Гоблин, Едноокия и Лихваря. Разврещях се на южняците и им дадох знак да продължават, да пришпорват конете, да се махат оттук!

На половин километър оттам завих по пътеката, за която ми беше казал дебелакът и щом влязох достатъчно навътре в гората, спрях да изчакам Едноокия да седне удобно. После потеглихме бързешком към странноприемницата.

Над нас Хромия и групата му връхлетяха върху обърнатата каруца, още докато конете цвилеха от ужас.

Започна се.