Глен Кук: Надвисналата сянка

Викове. Писъци. Умиращи хора. Съскане и вой на заклинания. Не мислех, че Мълчаливия има шанс, но той се беше писал доброволец. Каруцата според идеята трябваше да отвлече вниманието на Хромия за време, достатъчно масираната атака да го хване неподготвен.

Приглушена от разстоянието, шумотевицата още продължаваше, когато стигнахме обработваемите земи.

— Не може всичко да се е провалило — провикнах се. — Продължава доста дълго!

Не се чувствах такъв оптимист, на какъвто се преструвах. Не това очаквах. Планът беше да ударят бързо, да наранят Хромия и да избягат, като нанесат достатъчно щети, за да го накарат да се оттегли в хана и да ближе раните си.

Закарахме конете в хамбара и се насочихме към скривалищата си. Промърморих:

— Знаеш ли, нямаше да сме тук, ако Гарвана го беше убил, когато му се даде тази възможност!

Преди много време помагах да хванат Шепота, докато тя се опитваше да убеди Хромия да премине на тяхна страна. Тогава Гарвана имаше страхотната възможност да го довърши веднъж завинаги. Но не го направи, макар че поводът му за омраза към Покорения беше сериозен. А сега милостта му се бе върнала да преследва всички ни.

Лихваря влезе в кочината на прасетата, където бяхме поставили груба, лека балиста, построена като част от предишния ни план. Гоблин хвърли слабо заклинание, което я превърна просто в поредната свиня. Съмнявах се, че ще стигнем до употребата на балистата.

С Гоблин изтичахме на горния етаж да следим пътя и хребета от изток. Щом се откъснеше, което не беше сторил както бе по плана, Мълчаливия щеше да скрие посоката, в която са поели южняците. После трябваше да се оттегли през гората до хребета, откъдето да следи какво става в хана.

Надявах се искрено, че някои от хората на Хромия ще продължат след местните. Не бях казал на въпросните господа, просто се надявах да проявят достатъчно здрав разум и да продължат да бягат и по-нататък.

— Хо! — провикна се Гоблин. — Ето го Мълчаливия! Успял е!

За кратко мернах хора, но не можах да различа кой кой е.

— Само трима са — промърморих. Това означаваше, че четирима не са успели да преминат. — По дяволите!

— Капанът трябва да е сработил — обади се Гоблин. — Иначе нямаше да са тук!

Не се чувствах толкова уверен. Не бях изкарал много време като полеви командир. Още не се бях научил да се справям с емоциите, които те връхлитат, когато знаеш, че са били убити хора просто изпълнявали заповедите ти.

— Идват!

Ездачите излязоха от гората и препуснаха по Посоления път през надвисващите сенки.

— Преброих шестима. Не, седмина са — обадих се аз. — Сигурно не са тръгнали след онези…

— Струва ми се, че всички са ранени.

— Изненадали сме ги успешно. Хромия с тях ли е? Виждаш ли?

— Не. Онзи… Това е Аса. По дяволите, този на третия кон е старият Скубльо, а ханджията е отзад до последния!

Значи отчасти положителен резултат. Те бяха наполовина по-слаби отпреди, а аз бях изгубил само двама от изпратените по задачи шестима.

— Какво ще правим, ако Хромия не е с тях? — попита Гоблин.

— Ще вземем каквото ни се дава!

Мълчаливия беше изчезнал зад далечния хребет.

— Ето го, Знахар! Пред съдържателя. Имам чувството, че е в безсъзнание.

Би било прекалено голямо постижение… Но Покорения наистина не изглеждаше на себе си.

— Да слезем на долния етаж!

През спукан кепенец на прозорец гледах как враговете ни излизат на двора. Единственият здрав и прав член на групата беше Аса. Ръцете му бяха вързани за седлото, а краката — в стремената. Един от ранените слезе от коня, освободи дребосъка и го заплаши с нож, докато помагаше на другите. Раните на ездачите бяха най-разнообразни. Скубльо имаше вид на човек, който вече би трябвало да е умрял. Съдържателят се намираше в малко по-добра форма. Като че ли просто беше блъскан доста насам-натам.

Накараха Аса и дебелака да свалят Хромия от животното му. Едва не се издадох тогава… Липсваше по-голямата част от дясната ръка на Покорения, а имаше и други тежки рани. Но, разбира се, щеше да се възстанови, ако останеше под защитата на приятелите си. Покорените са корави.

Аса и дебелакът тръгнаха към портата. Хромия висеше помежду им като мокро въже. Войникът, който беше пазил дребния пленник, отвори вратата.

Хромия се събуди и изквака:

— Не! Капан!

Аса и съдържателят го изпуснаха. Дребосъкът започна да пристъпва от крак на крак със затворени очи. Съдържателят свирна пронизително и кучетата му с пяна на уста изскочиха от хамбара.