Глен Кук: Надвисналата сянка

Като се остави да го убият в битката, която не беше негова, стори и друго. Превърна се в нещо като мой личен светец, пример за идните дни. През последните мигове от живота си бе вдигнал значително летвата.

Преди края се усмихна. Попита:

— Успяхме ли?

— Успяхме, Скубльо! Благодарение на теб и на Вола!

— Добре… — все още усмихнат, той затвори очи.

Хагоп се обади:

— Хей, Знахар! А какво да правим с този изрод, Аса?

Дребосъкът още се криеше в къпините и викаше за помощ.

Кучетата го бяха обградили.

— Забийте няколко копия в него — промърмори Едноокия.

— Не — обади се с тих шепот Скубльо. — Оставете го на мира. Той ми беше приятел! Опита се да се върне, но го хванаха. Оставете го!

— Добре, Скубльо! Хагоп! Изкарайте го от там и да се маха!

— Какво?

— Чу ме! — обърнах поглед към Кестенявия. — Така добре ли е, приятелю?

Той не отговори. Не би и могъл. Но се усмихваше.

Изправих се и казах:

— Поне един човек умря така, както искаше. Мускус, донеси проклетата лопата!

— Но, Знахар…

— Донеси проклетата лопата и се хващай за работа! Мълчалив, Едноок, Гоблин, вътре! Трябва да съставим плановете си!

Здрачът бе почти угаснал. Според преценката на Лейтенанта оставаха няколко часа, докато Господарката достигне Порт Медовина.

Едноокия възрази:

— Нуждаем се от почивка!

— Няма да почиваме, докато не умрем — отвърнах. — Вече сме от другата страна, Едноок! Сторихме онова, което Бунтът не успя. Разправихме се с Хромия, последния от първоначалните Покорени. Тя ще тръгне след нас, настървена като булдог, стига само да приключи тази история с черните замъци. Задължена е да ни преследва. Ако не ни докопа бързо, всеки бунтовник на десет хиляди километра околовръст ще започне да замисля планове. Останали са само двама Покорени и единствено Шепота става за нещо.

— Така е, знам. Просто си мечтаех. Не можеш да спреш и мечтите ми, Знахар!

Взрях се в медальона, който носеше Скубльо. Трябваше да го оставя на Господарката, но среброто можеше да се окаже спасител на живота ни нататък по пътя, който трябваше да изминем. Стиснах здраво зъби и се заех да изчопля очите на змиите.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Смятам да ги оставя при Хромия. Ще ги натъпча в него. Нищо чудно да прихванат.

— Ха! — промърмори Гоблин. — Забавно и подходящо!

— Сметнах го за интересен обрат на съдбата. Да го върна на Властелина един вид.

— И Господарката ще бъде принудена да го унищожи. Това ми харесва!

По изключение и Едноокия се съгласи с мнението му.

— И аз мислех, че ще ви хареса, момчета! А сега да проверим погребали ли са всички!

— Минаха само десет минути, откак са се върнали с телата!

— Добре. Да идем да помогнем тогава!

Надигнах се и посетих онези, които бях закърпил. Не знам дали всички, които върнаха от засадата Хагоп и Мускуса, са били умрели, когато двамата са стигнали там. Но сега със сигурност бяха. Кеглата, във всеки случай, беше мъртъв от доста време, макар че ми го донесоха за оглед.

Пациентите ми бяха добре. Единият дори дойде достатъчно на себе си, за да се изплаши. Потупах го по рамото и изкуцах навън. Сега полагаха в земята Кеглата, редом със Скубльо и Вола, и момчето на Хромия, което бяха погребали по-рано. Оставаха само два трупа. Аса усърдно мяташе лопата след лопата пръст. Другите стояха и го гледаха, докато не ме видяха, че ги стрелкам с поглед.

— Колко събра? — попитах дебелака, когото бях накарал да претърси за ценни вещи мъртъвците.

— Не е много — и ми показа пълна с дреболии шапка.

— Вземи каквото ти е необходимо за покриване на щетите.

— Момчета, на вас ще ви трябват повече!

— Ти изгуби каруца и впряг, да не споменаваме за кучетата. Вземи колкото ти е нужно! Винаги мога да обера някой друг, който не ми харесва толкова.

Никой не знаеше, че съм пребъркал кесията на Скубльо. Тежестта й ме изненада. Беше тайният ми запас. Допълних:

— Вземи и няколко коня.

Той поклати глава.

— Нямам намерение да ме хванат с чужди животни, след като вълненията преминат и Принцът започне да си търси изкупителни жертви… — Подбра няколко сребърни монети. — Това ми стига!

— Ти си знаеш. По-добре се покрий в гората за известно време. Господарката ще дойде тук, а тя е по-ужасна от Хромия.

— Така и ще сторя.

— Хагоп! Ако нямаш намерение да копаеш, най-добре подготви конете! Мърдай!

Махнах на Мълчаливия. Заедно довлякохме Хромия до едно клонесто дърво отпред. Магьосникът метна въже върху по-висок клон, а аз натиках очите на змиите в гърлото на Покорения. Вдигнахме го във въздуха. Той бавно се люлееше на слабата лунна светлина. Потрих ръце и го огледах.