Глен Кук: Надвисналата сянка

Гоблин и Едноокия влязоха в играта. Скочих навън и нападнах Хромия, докато той се опитваше да се изправи на крака. Острието ми се заби в рамото му, под чукана от дясната ръка. Оцелелият му юмрук се сви и ме удари в корема.

Въздухът излетя от дробовете ми. За малко да припадна. Седнах на земята, повръщах си червата и едва осъзнавах какво става наоколо.

Кучетата бясно се спуснаха върху хората на Хромия. Поне половин дузина се нахвърлиха върху Покорения, който ги удряше с юмрук и всеки негов удар оставяше по едно мъртво куче.

Гоблин и Едноокия също го нападнаха, като го удряха с всичко, което имаха под ръка. Противникът разбиваше заклинанията им като дъжд, смаза Едноокия и се обърна към другаря му.

Той избяга. Хромия се повлече след него, махайки с ръка, а оцелелите мастифи късаха гърба му. Гоблин изтича към кочината. Просна се на земята, преди да я достигне, и вяло се загърчи в бурените. Хромия се търкули до него, вдигнал юмрук за смъртоносен удар.

Копието на Лихваря разби гръдната му кост и щръкна цели три педи от гърба му. Покореният стоеше на място, олюляваше се — дрипаво човече в кафяви дрехи, което опипваше копието… Сякаш цялата му воля бе съсредоточена в него. Гоблин изпълзя встрани. От кочината Лихваря опъна отново балистата и зареди още едно копие.

Уумп! Този изстрел прониза Хромия през цялото тяло и го събори на земята. Кучетата се хвърлиха към гърлото му.

Успях да си поема дъх. Потърсих меча си. Смътно осъзнавах, че от къпинака по протежение на канавката, на петдесетина метра от нас, се разнасят немощни стенания. Самотно куче тичаше напред-назад, ръмжейки. Аса. Беше се скрил в единственото възможно прикритие.

Успях да подвия крака. Дебелака помогна на Едноокия да се изправи, после грабна едно захвърлено оръжие. Тримата се скупчихме около Хромия. Той лежеше в бурените и припълзяваше полека странешком. Маската му се беше накривила и виждахме съсипаното лице, което криеше. Не можеше да повярва в това, което се случваше. Много вяло махна на кучетата.

— Всичко е за нищо — казах му. — Ръкописите вече от месеци не са тук…

Дебелакът заяви:

— Това е за брат ми! — и завъртя меча си. Беше толкова пребит и така се бе схванал, че не успя да вложи много сила в удара.

Хромия се опита да му отвърне. Не му оставаше нищо и вече усещаше, че ще умре. След всички изминали векове. След като беше преживял и Белите рози, и гнева на Господарката след предателството му в битката за Розоград и в Гората на облака.

Очите му се подбелиха и той припадна. Осъзнах, че призовава Мама на помощ.

— Да го убием бързо! — наредих. — Той вика Господарката!

Сечахме, кълцахме и режехме. Кучетата също помогнаха. А той не искаше да умира. Дори когато енергията ни се изчерпи, в него тлееше искрица живот.

— Да го завлечем отпред!

Така и сторихме. Там видях Скубльо, проснат на земята заедно с хората, които навремето ми бяха братя в Черния отряд.

Погледнах към избледняващата светлина и видях да се приближава Мълчаливия, следван от Хагоп и Мускуса. Изпитах смътно удоволствие, че поне те двамата са оцелели. Бяха добри приятели, откакто се помня, и не си представях как единият ще преживее без другия.

— Вола е загинал, а?

Дебелакът отвърна:

— Аха. Той и този Скубльо пострадаха най-много. Но трябваше да ги видиш. Скочиха на пътя и свалиха магьосника от коня му! Вола му отряза ръката. Двамата заедно убиха цели четирима!

— Вола?

— Някой му строши главата. Все едно да удариш пъпеш със секира!

— А Кеглата?

— Стъпкаха го до смърт. Но все пак победи!

Приклекнах до Скубльо. Едноокия стори същото.

— Как те хванаха? — попитах ханджията.

— Твърде съм дебел да тичам бързо… — Той успя да се усмихне вяло. — Никога не съм искал да ставам войник!

Ухилих се.

— Ти как мислиш, Едноок? — Един поглед ми беше достатъчен да разбера, че нищо не мога да сторя за Скубльо.

Чернокожият магьосник поклати глава.

Гоблин се обади:

— Двама от тези са още живи, Знахар! Какво според теб да правим с тях?

— Вкарайте ги вътре. Ще ги закърпя!

Бяха ми братя. Това, че Покорените са ги накарали да сменят страната и са ги направили наши врагове, не означаваше, че не заслужават помощта ми.

Дойде Мълчаливия. Здрачът го правеше още по-висок. Каза със знаци:

„План, достоен за Капитана, Знахар!“

— Вярно… — взрях се в Скубльо, трогнат повече, отколкото според мен се полагаше.

Пред мен лежеше един истински мъж. Беше затънал по-дълбоко, отколкото всички други, които познавах. Но си бе пробил път до повърхността, върна се и стана достоен човек. Беше много по-добър от мен, защото бе открил пътеводната си звезда и бе определил курса си по нея, макар че това му костваше живота. Може би, поне отчасти, бе успял да изплати дълга си.