Глен Кук: Надвисналата сянка

— Хм. Доста път е. Колко далеч е според теб?

— Да видим… До Солниград е къмто петстотин километра. Тури му още четиристотин до Иглоград. Шегакрай е на около сто и петдесет оттам, струва ми се. Или на триста и петдесет? Наистина не помня. Онзи кръстопът ще да е на още двеста от Шегакрай, после следва Кюнцеград. Не знам колко далеч ще се пада. Но поне на двеста още. Може и да са триста, четиристотин… Мернах оная карта, дето приятелчето ти ми я показа. Полуостровът стърчи встрани като палец.

Мълчаливия се присъедини към нас. Извади парче хартия и мъничко, заострено като игла моливче. Накара съдържателя да повтори отново. Нарисува груба карта, която поправяше според мнението на дебелака дали напомня или пък не картата, която е видял. И през цялото време продължаваше да жонглира с колонки числа. Стигна до приблизителната сума, че пътуването прави около хиляда и осемстотин километра от Порт Медовина нататък. Изтри последното число, след което написа думата дни и сложи плюсче.

Кимнах.

— Сигурно е поне четиримесечно пътуване — отвърнах. — Отнема повече, ако ще си почиват продължително в онези градове.

Мълчаливия нарисува права линия от Порт Медовина до върха на Салатения полуостров. Написа „прибл. 1200 км., по 6 възела — 100 часа“.

— Да-а — кимнах. — Да! Точно за това корабът си е останал тук. Трябвало е да спечели преднина. Ще се наложи да поговорим с екипажа още утре. Благодаря, ханджийо! — и бутнах монетата към съдържателя. — А напоследък да е ставало нещо странно?

Устните му се разтегнаха от вяла усмивка.

— Не до днес.

— Правилно. Не е. Имам предвид дали са изчезвали съседи, такива работи…

Той поклати глава.

— Не. Освен ако не броим Къртичата кожа. Не съм го виждал от известно време. Но то туй не е необичайно.

— Къртичата кожа ли?

— Ловец е. Работи в горите на изток. Носи най-вече кожи, но ми влачи и плячка, ако има нужда от сол или други работи. Не идва редовно, но според мен закъснява. Обикновено пристига наесен, за да се запаси за зимата. Първо за него се сетих, когато приятелят ти мина през вратата.

— А? Кой приятел?

— Оня, когото търсиш. Дето е отвлякъл дъщерята на този тук.

Спогледах се с Мълчаливия. Казах:

— Най-добре не разчитай да видиш повече Къртичата кожа. Мисля, че е мъртъв.

— Какво те наведе на тази мисъл?

Споменах му, че Гарвана е изиграл собствената си смърт и е оставил тяло, което сбъркали с неговото.

— Лоша работа е това! Аха. Лоша работа, да постъпва така. Надявам се да го докопате! — и леко присви очи с пресметливо изражение. — Вие, приятели, да не сте част от оня отряд, дето се довлече от Хвойноград, а? Всички, дето са тръгнали на юг, приказват за това как…

Мълчаливия го стрелна с поглед, който му затвори устата.

— Смятам да поспя малко — заявих. — Ако никой от хората ми не е станал дотогава, измъкни ме от леглото по изгрев.

— Да, сър! — кимна ханджията. — И ще ви спретна чудесна закуска, господине!

И наистина закусихме добре. Възнаградих ханджията с още една сребърна монета. Сигурно ме е помислил за полудял.

На километър по пътя Едноокия ни призова да спрем.

— Смяташ просто да ги оставиш ли? — попита той.

— Какво?

— Онези там. Първият Покорен, който мине оттук, ще открие всичко, което сме питали.

Сърцето ми прескочи. Знаех накъде клони. И аз самият си бях помислил за същото.

Но не можех да дам подобна заповед.

— Няма смисъл — отвърнах. — Всички в Порт Медовина ще ни видят как отплаваме.

— Да, ама жителите на Порт Медовина не знаят накъде точно сме тръгнали. Не ми харесва мисълта, не повече отколкото на теб, Знахар! Но трябва да прекъснем следата все някъде! Гарвана не е успял. А ние вървим след него.

— Да, знам…

Погледнах към Аса и Скубльо. И те не го приеха особено добре. Аса, най-малкото, беше пресметнал какво следва.

— Не можем да ги вземем с нас, Знахар!

— Знам!

Едноокия се обърна и полека тръгна обратно.

Дори Мускуса не се присъедини към него, а Мускуса почти нямаше съвест.

— Какво смята да прави? — попита Аса.

— Ще използва магията си, за да ги накара да забравят! — излъгах. — Да вървим, той ще ни догони!

Скубльо продължи да ме стрелка изпод вежди. Сигурно така е гледал и Гарвана, когато за пръв път е открил, че се занимава с продажба на тела. Не каза нищо.

Едноокия ни догони след час и още отдалеч избухна в смях.

— Бяха изчезнали — обясни. — Всички, до един, с все кучетата и говедата си! Бяха влезли в гората. Проклети селяци! — и отново се разсмя истерично. Подозирам, че беше облекчен.