Глен Кук - Надвисналата сянка

Не се беше променила. Само двете мъртви твари липсваха. Нямах нужда от зорките очи на Хагоп, за да различа, че са ги вмъкнали вътре през входния отвор.

Мълчаливия обиколи поляната до място, почти идентично с това, където пътеката на тварите влизаше в гората. После вдигна ръка и ни извика. Побързах да се присъединя към него. Нямаше нужда да чета танца на пръстите му, за да знам какво е открил. Отговорът беше изписан на лицето му.

— Намери го, а? — попитах по-весело, отколкото ми се искаше.

Бях започнал да разчитам на версията, че Гарвана е мъртъв.

Не ми харесваше онова, което подсказваше скелетът. Мълчаливия кимна.

— Ехо! — провикнах се. — Намерихме го! Да вървим! Докарайте конете!

И останалите се събраха. Аса изглеждаше малко разтревожен. Попита:

— Как го е направил?

Не разполагахме с готов отговор. Неколцина от нас се чудеха чий скелет лежи на поляната и за какъв дявол е носел медальона на Гарвана. Аз пък се питах как планът за изчезване на някогашния ни другар е съвпаднал толкова гладко с плановете на Властелина за посяване на нов черен замък.

Единствено Едноокия имаше желание да приказва, но и неговото стигаше само за оплаквания.

— Ще тръгнем по следата и няма да успеем да се върнем в града преди мръкнало — промърмори.

Каза и още доста неща, най-вече за това колко бил уморен.

Никой не му обърна внимание. Дори ние, които си бяхме починали, се чувствахме изтощени.

— Води ни, Мълчалив! — наредих. — Мускус, искаш ли да се погрижиш за коня му? Едноок, ти тръгваш отзад. Не трябва да допуснем да ни изненадат в гръб!

Пътеката напълно изчезна за известно време. Премина в нещо като проход през храстите. Криволичихме доста, преди да се слее с животинска пътека. И Гарвана сигурно е бил изтощен, защото бе излязъл на тази пътека. Беше я следвал по хълма, по протежението на потока, после по другия хълм. След това бе минал по не толкова утъпкана пътека, която лъкатушеше по един хребет и отиваше към Посоления път. През следващите два часа срещнахме още няколко подобни кръстовища. Гарвана винаги беше поемал по онзи път, който вървеше по-пряко на запад.

— Копелето е тръгнало обратно към главния път! — заяви Едноокия. — Така и не се е сетил, че ако тръгне отдругаде, може да си спести цялото маршируване през гората!

Нашите му изръмжаха. Оплакванията му вече съвсем ни бяха омръзнали. Дори Аса му метна злобен поглед през рамо. Гарвана беше изминал доста път, без съмнение. Бях готов да предположа, че е извървял поне двайсетина километра, преди да мине хребета и да съзре обработваемите земи, които се спускаха към главния път. От дясната ни страна имаше няколко ферми, а в далечината сияеше синевата на морето. Земята беше нашарена в кафяво, тъй като в Порт Медовина бе настъпила есента. Листата пожълтяваха. Аса посочи към няколко клена и каза, че след седмица ще изглеждат наистина прекрасно. Колко странно! Никога не ми е хрумвало, че хора като него се въодушевяват от красотата.

— Ето там — посочи Мускуса към няколко сгради, разположени южно, на около километър и половина. Не приличаше на ферма. Той обясни: — Обзалагам се, че е крайпътен хан. И искаш ли да се обзаложим накъде е тръгнала жертвата ни?

— Мълчалив?

Той кимна, но със съмнение. Смяташе да се придържа към следата, за да бъде сигурен. Качихме се на седлата и го оставихме да извърви колкото път беше останал. Аз например бях сит до гуша от мотаене наоколо.

— Какво ще кажеш да пренощуваме там? — попита Едноокия.

Погледнах към слънцето.

— Не е лоша идея. Доколко сме в безопасност според теб?

Той сви рамене:

— Оттам се вдига дим. Не ми изглежда да са ги сполетели неприятности!

Направо ми четеше мисълта. Оглеждах фермите, покрай които минавахме, търсейки признаци дали тварите от буцата са нападнали района, фермите ми изглеждаха спокойни и навсякъде кипеше усилен труд. Предполагам, че тварите насочваха апетитите си към града, където щяха да създадат по-малко вълнения.

Следата на Гарвана стигна Посоления път на километър от сградите, които Мускуса бе помислил за хан. Проверих местността, но не можах да реша колко на юг сме се отклонили от двадесет и четвъртия километричен камък. Мълчаливия ми махна и посочи. Гарвана наистина беше завил в южна посока. Последвахме го и скоро минахме край тридесет и втория камък.

— Колко надалеч смяташ да го преследваш, Знахар? — полюбопитства Едноокия. — Обзалагам се, че се е срещнал с Глезанка някъде тук и просто са продължили заедно.