Глен Кук - Надвисналата сянка

Спомних си, че Гарвана беше доста добър в номерата. Най-любимият му бе измъкването на ножове от чистото нищо. Но имаше и други трикове, с които забавлява ваше Глезанка…

Хагоп ме повика:

— Я виж тук, Знахар!

Погледнах, но не открих нищо необичайно.

— Минава през тревата към буцата. Почти е изчезнало вече, но още го има. Като следа… — той разгърна високите треви.

Отне ми известно време да го забележа — почти невидима пътечка слуз, като засъхнала следа от охлюв. Подробното ми проучване показа, че тя започва приблизително оттам, където се е намирало сърцето на трупа. Нужно беше и известно въображение — хищниците бяха накъсали останките.

Огледах лишената от плът ръка. По пръстите й още стояха пръстени, а наоколо се търкаляха метални дреболии и няколко ножа.

Едноокия доведе Кеглата до костите.

— Е? — попитах ги.

— Възможно е. С малко отклонения и сценична магия… Не мога да ти кажа обаче как го е постигнал. Ако изобщо е…

— Имаме труп — отбелязах, като посочих костите.

— Той си е — настоя Аса. — Вижте! Още носи пръстените си. А и токата на колана и меча, и ножовете…

Но в гласа му долових сянка на съмнение. И той се замисляше в моята посока.

А аз още се чудех защо никой не е потърсил хубавия нов кораб.

— Хагоп! Следи за признаци, че някой се е отдалечил оттук! Аса, нали каза, че си изчезнал веднага щом си видял какво става?

— Да, така си беше!

— Добре. Да спрем да се притесняваме за това и да се опитаме да видим какво се е случило. Просто погледни. Този мъртвец е имал нещо, което се е превърнало в това… — посочих буцата. Бях изненадан, че толкова лесно успявах да не й обръщам внимание. Предполагам, че човек в крайна сметка свиква с всичко. Бях обикалял големия замък в Хвойноград, докато изгубих онова ледено страхопочитание, което ме трогваше известно време. Искам да кажа, че ако хората могат да свикнат с кланиците, или с моята работа — на войник или хирург — то тогава наистина свикват с всичко .

— Аса, ти си се навъртал около Гарвана. Скубльо, той е живял в кръчмата ти години наред и си му бил партньор. Какво е донесъл от Хвойноград, което може да се съживи и да се превърне в това?

Те поклатиха глави и се втренчиха в костите. Казах им:

— Помислете както трябва! Скубльо, със сигурност е нещо, което е притежавал, когато се е запознал с теб. Спрял е да се качва на хълма много преди да потегли на юг!

Минаха минута-две. Хагоп започна последователно да обикаля ръба на пресъхналото блато. Не хранех особена надежда, че ще намери следи след толкова време. Не бях познавач на горите, но познавах Гарвана .

Внезапно Аса се опули.

— Какво? — изръмжах.

— Всичко е тук. Нали знаеш, всичкия метал. Дори копчетата му и дреболиите… Липсва само едно.

— Е?

— Бижуто, което носеше. Виждал съм го само няколко пъти… Какво има, Скубльо?

Обърнах се. Кестенявия притискаше гърдите си над сърцето. Беше пребледнял като платно. Мъчеше се да намери думи, но те не искаха да излязат от устата му. Започна да къса ризата си.

Помислих си, че е получил сърдечен удар. Но преди да стигна до него, за да му помогна, той успя да разкопчае дрехата си и стисна нещо, което носеше на врата. Нещо на верижка. Опита се да го свали насила, но верижката не се късаше.

С усилие го накарах да го махне през главата си, измъкнах го от вцепенените му пръсти и го подадох на Аса.

Той също беше леко пребледнял:

— Да, точно това е!

— Сребро — отбеляза Едноокия, докато гледаше многозначително Хагоп.

Да, схващах накъде бие. И може да беше прав.

— Хагоп, я ела насам!

Едноокия взе предмета и го вдигна към светлината.

— Добре измайсторено… — промърмори, после го подхвърли високо и се гмурна като жаба, която скача от листото си. Докато се издигаше във въздуха, залая като чакал.

Блесна светкавица. Обърнах се трескаво. Две твари от замъка стояха до черната буца, застинали насред крачка, в опит да ни нападнат. Скубльо изруга, докато Аса пищеше. Кеглата се стрелна покрай мен и заби меча си дълбоко в гърдите на едното. Сторих същото, толкова потресен, че дори забравих колко трудности имах при предишния подобен двубой.

И двамата ударихме една и съща твар. И двамата освободихме оръжията си.

— Вратът — изпъшках. — Потърси вените на врата!

Едноокия отново беше на крака, готов за действие. По–късно ми каза, че мернал движение с ъгъла на окото си и скочил точно навреме, за да избегне някакъв хвърлен предмет. Те чудесно знаеха кого да нападнат пръв и кой от нас е най-силният.