Глен Кук - Надвисналата сянка

— Тогава върви и намери Аса — нареди ми той. — Шекер, местим се на кораба довечера. Знахар, ти кажи на момчетата. Потегляме след четири дни, все едно дали сте успели да намерите Гарвана или не.

Изломотих някакво възражение. Най-важното беше да намерим Глезанка. Тя бе единствената ни надежда. Попитах:

— А защо четири дни?

— Толкова ни трябваха, за да стигнем от Хвойноград дотук, с попътен вятър и благоприятно течение. Ако Господарката е тръгнала, когато си й отказал, не може да пристигне по-бързо. Така че ви отпускам само толкова време, а после излизаме в морето. Ако трябва, ще си пробиваме път с бой!

— Добре!

Това не ми хареса, но той беше човекът, който взимаше решенията. Бяхме го избрали с тази цел.

— Хагоп, намери Кеглата. Тръгваме да търсим Аса!

Хагоп се разбърза, сякаш му гори под опашката. Докара Кеглата за броени минути — той мрънкаше, че не бил закусвал още, нито пък си е получил осемте часа сън.

— Млъквай, Кегла! Под пара сме! — обясних му, макар че не беше нужно. — Взимай някоя студена мръвка и ще хапваш по пътя. Трябва да намерим Аса!

С Хагоп, Кеглата и Едноокия тръгнахме по улиците. Както винаги, привличахме вниманието на сутрешните търговци не само защото идвахме от Хвойноград, но и защото Едноокия е куриоз. Тук, в Порт Медовина, никога не са виждали чернокожи. Повечето местни дори не са чували за такъв цвят на кожата.

Кеглата ни преведе на километър-два по криволичещите улички.

— Предполагам, че се е окопал на същото място, както и преди. Познава го. Пък и не е най-умният човек, тъй че няма да се сети да го смени, само защото ние сме дошли в града. Вероятно планира да се крие, докато не си тръгнем. Със сигурност е предположил, че няма да останем тук за вечни времена.

Разсъжденията му ми се сториха логични. Така и се оказа. Той разпита неколцина, които го бяха срещали по време на предишните му обиколки и бързо откри, че Аса наистина се крие някъде тук. Никой не знаеше къде точно.

— Ей сегичка ще се погрижим за това! — заяви Едноокия.

Настани се на прага на една къща и изпълни няколко евтини магически номера, които бяха само дим в очите на публиката. Това привлече вниманието на най-близките хлапета. Улиците на Порт Медовина гъмжат от дечица през цялото време.

— Да се махаме — казах на останалите. Сигурно изглеждахме подозрителни в очите на малчуганите. Преместихме се нагоре по улицата и оставихме Едноокия да събере зрителите си.

Той осигури на хлапетата първокласно забавление. Разбира се! И след петнадесет минути се присъедини към нас с антураж от улични дрипльовци.

— Намерих го — заяви. — Приятелчетата ми ще ни покажат къде е!

Понякога ме изумява. Бях готов да се обзаложа, че мрази деца. Така де, когато изобщо говори за тях — примерно веднъж годишно — ги споменава в контекст, че са по-вкусни печени или варени.

Аса се беше покрил в типичен бордей, каквито ги има навсякъде по света. Истински капан за плъхове, който щеше да пламне при първа искра. Предполагам, че внезапното забогатяване не е променило навиците му. За разлика от стария Скубльо, който полудяваше, щом му попаднеха пари за харчене.

Имаше само един изход — входът, откъдето влязохме. Децата ни последваха. Това не ми хареса, но какво можех да направя?

Нахлухме в стаята, която Аса наричаше свой дом. Той лежеше на един нар в ъгъла. Още някакъв мъж, лъхащ на вино, беше проснат наблизо в локва повърнато. Свит на топка, дребосъкът хъркаше.

— Време е да ставаш, сладурче! — разтърсих го лекичко.

Той се вкочани под ръката ми. Очите му се отвориха стреснато. Заля го ужас. Натиснах го надолу, когато се опита да скочи.

— Пак те хванах! — заявих. Той се бореше за въздух, толкова уплашен, че не успя да издаде и звук. — По-кротко, Аса! Никой няма да те нарани! Просто искаме да ни покажеш къде е умрял Гарвана! — и дръпнах ръката си.

Той бавно се претъркули, гледаше ни като оградена от кучета котка.

— Вие, момчета, винаги с това почвате — че просто искате нещо…

— Бъди по-любезен, Аса! Не сме дошли да играем грубо! Но ако се наложи, така ще стане… Разполагаме с четири дни, преди Господарката да се добере дотук. Трябва да намерим Глезанка — и ти ще ни помогнеш. Какво ще правиш после, си е твоя лична работа!

Едноокия изсумтя тихичко. Явно виждаше Аса с прерязано гърло. Преценил беше, че дребосъкът не заслужава друго.

— Ами просто тръгвате по Посоления път. Завивате наляво по първия черен път след двайсет и четвъртия километричен камък. Продължавате на изток, докато стигнете. На примерно дузина километра е. Пътят се превръща в пътека, но това да не ви притеснява. Просто продължавайте напред и ще стигнете! — Той затвори очи, претъркули се на другата страна и се престори на заспал.