Глен Кук - Надвисналата сянка

Вола се намръщи.

— Хм, да — съгласи се Скубльо, — знам, че звучи странно. Но чуй това: онзи ден видях една от тварите близо до мястото, където съм отседнал. Гледаше ме. Чакай! Знам как изглеждат те, срещал съм се с тях. Започнали са да изчезват и хора. Не особено много, че да се породи паника. Но достатъчно, за да уплаши хората.

Вола се оттегли в дъното на килията си, седна на пода и облегна гръб на стената. Мълча повече от минута. Скубльо чакаше, притеснен.

— И какъв ти е интересът, кръчмарю?

— Искам да си платя дълга. Вол, Черният отряд ме държа затворник известно време. Научих много за онзи замък. По-отвратителен е, отколкото някой си е представял. Това е един вид портал, през който на бял свят се опитва да излезе твар на име Властелина. Допринесох за разрастването на това нещо. Помогнах му да стигне мига, когато привлече вниманието на Черния отряд и магическите му приятели. Ако Хвойноград е бил разрушен, и аз нося вина за това. Сега същата съдба заплашва Порт Медовина. Мога да направя нещо, за да го спра, стига да успея да намеря новия Черен замък…

Вола се захили сподавено, после премина в кикот.

— Тогава гний тук! — извика Скубльо и се накани да си тръгне.

— Чакай! — обади се Инквизиторът и потисна веселието си. — Съжалявам, но звучи доста нелепо! Ти да си толкова праведен! Така де, вярвам ти, че имаш такова намерение. Добре, Кестеняв Скубльо. Можеш да опиташ! И ако ме изведеш оттук, може да не те завлека обратно в Хвойноград.

— Няма Хвойноград, в който да ме завличаш, Вол! Според слуховете Господарката била решила да плячкоса Катакомбите, след като приключи с Черния замък. Знаеш какво означава това. Всички ще се вдигнат на бунт!

Доброто настроение на Вола изчезна.

— Върви право по Посоления път до двадесет и четвъртия километричен камък. Завий по първия черен път, до едно изсъхнало дъбово дърво. По него върви поне десетина километра. Подмини фермите. Местността е дива, по-добре тръгни въоръжен.

— Въоръжен ли? — Скубльо се ухили с широка, самоподигравателна усмивка. — Кестенявия никога не събра достатъчно кураж, за да се научи да ползва оръжия. Благодаря!

— Не ме забравяй, Скубльо. Делото ми е първата седмица следващия месец!

— Добре.

Когато стигна до мястото на приблизително десет километра от Посоления път, Скубльо слезе и поведе мулето за юздата. Измина още към километър. Пътят не беше дори коловоз, а животинска пътека, която криволичеше между неравни земи, гъсто обрасли с дървета. Не видя следи, подсказващи, че оттук изобщо са минавали хора. Странно. Какво ли бяха търсили наоколо Гарвана и Аса? Не се сещаше за смислена причина. Аса се кълнеше, че бягали от Вола. Ако е било така, то защо не са продължили направо по Посоления път?

Нервите му се изопнаха. Докосна амулета си. Ножът беше скрит в ръкава му. Беше си развързал кесията и купи две добри къси оръжия — едно за колана и едно за ръкава.

Но те не подобриха самоувереността му.

Пътеката зави надолу по склона, насочи се към някакъв ручей, следва го няколкостотин метра и се вля в огромна поляна. Скубльо за малко да стъпи на нея. Беше си гражданче, никога не бе навлизал в земи, по-диви от Оградата.

Вътрешно усещане за опасност го спря на ръба на „ливадата“. Той коленичи, раздели тревата и тихичко изруга, когато мулето го побутна с нос.

Правилно беше предположил.

Под тревата се криеше зеленясалата тиня на пресъхнало блато и недалеч от ръба се намираше голяма черна буца. Ако се съди по видимата част, сигурно вече беше с размера на къща. Скубльо се втренчи в лицата, застинали в писъци на ужас и агония.

Идеално място за него — тук, насред блатото. Ако растеше с това бързо темпо, щеше да бъде завършен, преди изобщо някой да го открие — освен по случайност. А случайният откривател просто би потънал в него.

Сърцето на Скубльо се разтупка. Не искаше нищо друго, освен да се втурне на бегом в Порт Медовина и на висок глас да оповести по улиците каква опасност дебне града. Видя предостатъчно. Узна онова, което бе дошъл да научи. Време беше да се маха, но вместо това тръгна бавно напред. Пусна юздите на мулето, но то го последва, привлечено от високата трева.

Кестенявия предпазливо се приближи до черната буца, стъпка по стъпка. Засъхналата тиня поддаваше и жвакаше под обувките му, но не го засмука. Не се случи нищо. Той обиколи „замъка“.

Формата на… постройката… вече се очертаваше. Щеше да е абсолютно еднаква с крепостта, надвиснала над Хвойноград, с изключение на начина, по който основата й се сливаше със земята. Портата щеше да гледа на юг. Към ниска дупка водеше добре утъпкана пътека. Допълнително потвърждение за съмненията му.