Глен Кук - Надвисналата сянка

Слуховете и невероятните истории се разпространяваха бързо из Порт Медовина. Скубльо чу за кораба от Хвойноград броени часове след пристигането му. Остана изумен. Черният отряд да избяга? Разбит от господарите си? Какво, по дяволите, ставаше нагоре по брега?

Майка му. Нишадъра. Приятелите му. Какво се беше случило с тях? Ако и половината слухове бяха истина, Хвойноград бе изравнен със земята. Битката за Черния замък беше погълнала града…

Отчаяно му се искаше да намери човек, когото да попита за своите хора. Пребори се с това желание — трябваше да забрави родните си земи. Като знаеше какви са Знахаря и приятелчетата му, тази история можеше да се окаже просто номер, с който да го извадят на светло. В течение на цял един ден остана скрит в наетата си квартира, обсъждайки положението сам със себе си, докато не се убеди, че не бива да предприема нищо. Ако Отрядът бягаше, вероятно щеше да замине отново. И то скоро. Довчерашните му господари щяха да го търсят.

А дали Покорените търсеха и него? Не, с Кестенявия те нямаха сметки за уреждане. Не се интересуваха от престъпленията му. Само Попечителите… Почуди се за Вола, който гниеше в затвора, обвинен за убийството на Гарвана. Не разбираше тази история, но бе прекалено притеснен, за да хукне да я проучва. Отговорът беше без значение в уравнението за оцеляването на Кестенявия Скубльо.

След деня в изолация той реши да възобнови обичайното си търсене на работно място. Интересуваше се от партньорски дял в кръчма. Изглеждаше му най-добре да се придържа към занаят, който познава както трябва.

Задължително се нуждаеше от почтено заведение, за да не го вкарва във финансови затруднения като „Лилията“ Всеки път щом си спомнеше за нея, страдаше от пристъп на носталгия и копнеж да се завърне у дома. И от бездънна самота. Беше изкарал целия си живот като самотник, но никога — съвсем сам. За него изгнанието беше изпълнено с болка.

Вървеше по тясна, тъмна уличка. Джапаше из калта, оставена от нощния дъжд, когато нещо, зърнато с ъгълчето на окото, накара ледени гущери да плъзнат по гърба му. Спря и се обърна толкова рязко, че събори на земята друг минувач. Докато му помагаше да стане и му се извиняваше старателно, надникна в сенките на задната уличка.

— Най-вероятно съвестта ми играе номера — промърмори, след като се раздели с минувача си.

Но знаеше, че не е истина. Беше ги видял и чу името си, изречено тихичко… Приближи се до цепнатината, зееща между две от сградите. Те не го чакаха…

Подмина карето и се изсмя нервно, опитвайки се сам да се убеди, че в крайна сметка това е било игра на въображението. Какво, по дяволите, биха търсили тварите от замъка в Порт Медовина? Та нали ги бяха изтребили… Но момчетата от Отряда, бегълци като него, не знаеха със сигурност какво се е случило, нали? Бяха отплавали, преди схватката да приключи. Просто се надяваха началниците им да са спечелили, понеже другата страна беше по-лоша и от тяхната.

Не, държеше се глупаво. Как може тази твар да се добере дотук? Никой капитан нямаше да продаде билет на такова нещо. Скастри се: Скубльо, сам си тровиш нервите за нищо! — й влезе в кръчма на име „Рубинения бокал“, въртяна от мъж на име Селкърк. Хазяинът на Скубльо му беше препоръчал и заведението, й съдържателя.

Преговорите помежду им се оказаха ползотворни. Кестенявия се съгласи да дойде и следващия следобед. Пийнаха по бира с вероятния си партньор. Предложението му изглеждаше печелившо. Селкърк се беше задоволил с наученото за него и сега се опитваше да му представи кръчмата си в по-добра светлина.

— Нощният оборот ще се подобри, след като ужасът отмине.

— Какъв ужас?

— Да, да, неколцина изчезнаха в последно време! Петима-шестима души само миналата седмица, все след здрач. Не са от онези, дето обикновено ги прибират бандитите. Тъй че хората си стоят по домовете. Нямаме обичайната нощна клиентела…

Скубльо почувства околният въздух внезапно да изстива. Стоеше вцепенен като дъска, с празни очи, а старите страхове се гонеха в душата му като побеснели змии. Неволно вдигна пръсти към амулета, скрит под ризата му.

— Хей, Кестеняв, какво ти става?

— Точно така се започна и в Хвойноград — отвърна, без дори да се усеща, че говори на глас. — Само че с един-единствен мъртвец. Обаче този път ги искат живи. Ако успеят да ги докопат. Трябва да вървя!

— Скубльо? Какво, по дяволите, не е наред?

Той веднага се отърси от унеса си.