Глен Кук - Надвисналата сянка

Откъде ли бяха дошли тварите? Дали просто скитаха по света, прикрити на ръба на нощта, видими само за онези, които търгуват с тях?

Като се връщаше към страната, от която дойде, той се спъна в нещо.

Кости. Човешки кости. Скелет с липсващи глава, ръце и част от гръдния кош. Все още облечен в парцалите, които стотици пъти бе виждал на гърба на Гарвана. Скубльо коленичи.

— Гарван… Мразех те! Но и те обичах. Ти беше най-ужасният злодей, когото някога съм познавал. И най-добрият приятел, какъвто някога съм имал. Накара ме да започна да мисля като мъж!

Сълзи изпълниха очите на доскорошния кръчмар.

Прерови детските си спомени и най-сетне откри молитва за прехода на мъртвите. Поде я без никаква представа как се изпълнява мелодията.

Тревата прошумоля само веднъж, почти недоловимо. Нечия ръка стисна рамото му. И зловещ глас го повика:

— Кестеняв Скубльо!

Скубльо изпищя и посегна към ножа на кръста си.

Не спах добре след посещението на кораба на Гарвана. Нощта беше изпълнена със сънища. Или по-скоро с кошмари. С ужаси, които не посмях да спомена след събуждането си. И другите си имаха предостатъчно проблеми и страхове.

Тя ме навести в съня ми, както не бе правила от времето на мрачното ни отстъпление, когато Бунтът приближаваше към Чар — преди много години. Тя дойде — златен блясък, който може би изобщо не беше сън. Стори ми се, че присъства в стаята, която делях с още петима от нашите и озаряваше тях и помещението, докато лежах с разтуптяно сърце, и гледах в невяра. Другите не реагираха. Така и не разбрах дали съм си въобразил цялото представление. Точно по същия начин протичаха посещенията й и преди това.

— Защо ме изостави, лечителю? Нима не се отнасях добре с теб?

Озадачен и объркан, аз изхриптях:

— Трябваше да избираме между бягството и смъртта. Не бихме избягали, ако имахме шанс. Служихме ти вярно, преминахме през рискове и ужаси, по-страховити от всичко, преживяно от Отряда ни досега. За теб вървяхме и до края на земята, без да се оплакваме. А когато дойдохме в Хвойноград и загубихме половината си сила, щурмувайки Черния замък, научихме, че ще ни възнаградят за това с разрушението ни…

Прелестно лице се образува в златния облак. То бе озарено от печал.

— Шепота го планира така. Шепота и Перото. По техни собствени причини. Но едната е мъртва, а на другата се скарах. Пък и не бих позволила подобно престъпление. Вие бяхте моите избрани инструменти . Не бих допуснала интригите на Покорените да ви навредят. Върнете се!

— Твърде късно е, Господарке! Заровете са хвърлени. Твърде много добри мъже загинаха — сърцевината на Отряда. Остаряхме. Единственото, което желаем, е да се върнем на Юг, да почиваме под топлото слънце и да забравим.

— Върнете се! Остава още много работа. Вие сте моите избрани инструменти! Ще ви възнаградя така, както никой войник не е бил възнаграждаван!

Не долових и следа от измама. Но какво значение имаше това? Тя беше древна. Беше съумяла да излъже дори съпруга си, а той е далеч по-трудна хапка от мен.

— Твърде късно е, Господарке!

— Върни се, лечителю! Поне ти, ако не другите! Нуждая се от твоето изкуство!

Не знам защо казах онова, което направих след това. Не беше най-умното, ако Тя изпитваше поне лека благосклонност към нас и поне отчасти се колебаеше да тръгне по петите ни.

— Ще сторим само още едно нещо за теб — заявих. — Понеже сме уморени и остарели, и искаме да приключим с войната. Няма да се изправим срещу теб, ако и ти не се изправяш срещу нас!

От сиянието бликна тъга.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Бяхте сред любимците ми. Еднодневка, която ме интригуваше. Не, лечителю, невъзможно е! Не може да останете неутрални. Не сте могли и преди. Трябва да сте с мен или срещу мен. Няма средно положение!

След тези думи златното сияние избледня и аз потънах в дълбок сън — ако изобщо съм се будил. Събудих се отпочинал, но притеснен. В началото дори не си спомнях посещението Й. После то се върна обратно в съзнанието ми. Облякох се набързо и изтичах при Лейтенанта.

— Лейтенант, трябва да се раздвижим по-бързичко! Тя е спечелила и ще тръгне да ни преследва!

Той ме погледна стреснато. Разказах му за нощното видение. Прие го малко недоверчиво, докато не му споменах, че същото се е случвало и преди. По време на тежкото отстъпление и серията битки, които бяха довели основните сили на Бунта пред портите на Чар. Не му се искаше да ми повярва, но не посмя да ми противоречи.