Глен Кук - Надвисналата сянка

Посочих Хагоп и Кеглата:

— Вдигнете го!

— Хей! — изпищя Аса. — Нали ви казах! Какво още искате?

— Искам да дойдеш с нас. За всеки случай.

— Какъв по-точно?

— За в случай, че лъжеш и искам бързичко да те докопам.

Едноокия добави:

— Не вярваме, че Гарвана е умрял!

— Видях го!

— Видял си нечия смърт — възразих. — Не мисля, че е бил Гарвана. Да вървим!

Сграбчихме го за ръцете. Казах на Хагоп да се погрижи за намирането на коне и провизии. Пратих Кеглата да съобщи на Лейтенанта, че няма да се върнем до утре. Хагоп извади шепа сребро от сандъка на Гарвана и очите на Аса се разшириха лекичко. Разпозна монетите, ако не и прекия им източник.

— Вие, момчета, не може да се отнасяте така с мен — заяви. — С нищо не сте по-добри! Излезем ли на улицата, само трябва да се развикам и…

— И ще ти се прииска да не си го правил! — довърши мисълта му Едноокия. Изпълни сложен жест и около пръстите му засия бледа виолетова паяжина, която се сплете в нещо подобно на змия, плъзгаща се безкрай по ръцете му. — Този приятел тук може да се вмъкне в ухото ти и да ти изяде очите изотзад. Не си в състояние да викаш достатъчно силно или достатъчно бързо, че да ме спреш да не го насъскам!

Аса преглътна и бързо утихна.

— От теб искаме само да ни покажеш мястото — заявих. — Бързо, че нямаме много време.

Той се предаде. Очакваше от нас най-лошото, разбира се. Беше прекарал прекалено дълго в компанията на далеч по-лоши от нас злодеи.

Хагоп се върна с конете след половин час. На Кеглата му отне още толкова да се присъедини към групата. Понеже си е такъв, какъвто е — мотаеше се. Когато се появи, Едноокия го огледа така, че той пребледня и посегна към меча си.

— Да се размърдаме! — изръмжах.

Не ми харесваше как Отрядът налита сам на себе си като ранено животно, което си прегризва крайника. Наложих бързо темпо с надеждата всички да бъдат прекалено уморени и твърде заети, че да се карат.

Насоките на Аса се оказаха правилни и лесни за следване. Бях доволен и когато той го разбра, помоли за разрешение да обърне назад.

— Защо ти се иска да стоиш далеч от това място? Какво толкова те е уплашило?

Наложи се да приложим малко натиск, а Едноокия да сплете отново виолетовата си змия, за да отворим устата на Ара.

— Върнах се веднага, щом се прибрах от Хвойноград. Понеже вие, момчета, не ми повярвахте за Гарвана. Мислех си, че може да сте прави и той да ме е измамил някак си. Та исках да видя възможно ли е да го е сторил. И…

— И?

Той ни огледа внимателно, като преценяваше в какво настроение сме.

— Там има още едно такова нещо. Нямаше го, когато той умря. Но сега го има.

— Нещо ли? — попитах. — Какво по-точно?

— Като Черния замък. Има едно точно там, където е умрял. Право в средата на поляната.

— Хубав номер! — изръмжа Едноокия. — Опита се да ни навреш в копието на замъка, а? Смятам да го резна този тук, Знахар!

— Не, няма да го пипаш. Остави го на мира!

През следващите няколко километра разпитах Аса щателно. Не ми каза нищо, което да е важно.

Хагоп яздеше отпред като превъзходен разузнавач. Вдигна ръка. Приближих се към него и той ми посочи леки вдлъбнатини по пътеката.

— Следваме някого и не сме изостанали много! — Скочи от седлото, побутна вдлъбнатините с пръчка и, приклекнал, измина няколко крачки. — Язди голямо животно. Муле или впрегатен кон.

— Аса!

Дребосъкът изписка сепнато.

— Какво има пред нас? Накъде е тръгнал този тип?

— Няма нищо, нищичко! Поне доколкото знам. Може да е ловец. Те продават доста плячка на пазара…

— Може и да е…

— Да бе! — обади се Едноокия саркастично. Играеше си с виолетовата си змия.

— А какво ще кажеш да ни заглушиш малко, Едноок? Не! Имам предвид така, че никой да не чуе приближаването ни. Аса, колко остава още?

— Няколко километра, тъй или иначе. Момчета, защо не ме пуснете да си ходя? Все още мога да се добера до града преди смрачаване!

— Не, не. Отиваш там, където и ние! — Погледнах към Едноокия. Правеше това, което го бях помолил. Щяхме да се чуваме само един друг, когато говорим. Това беше всичко. — На седлото, Хагоп! Човекът е самичък!

— Да, но кой е той, Знахар? Ами ако е някоя от онези ужасни твари? Тъй де, ако в онова чудо в Хвойноград имаше цял батальон, който идваше от нищото, защо и тук да си нямат такива?

Аса издаде звуци, които подсказваха, че и на него са му хрумнали сходни мисли. Което обясни защо толкова настоява да се върне в града.

— Видя ли нещо, когато беше там, Аса?