Глен Кук - Надвисналата сянка

Хагоп дойде откъм гърбовете на тварите, точно когато те се раздвижиха, и включи меча си в сечта. Както и Скубльо, за моя изненада. Скочи напред с дълъг около педя нож, приведе се ниско и посегна към ахилеса на врага.

Схватката беше кратка. Едноокия ни предостави няколкото нужни секунди. Съществата бяха доста трудни за убиване, но все пак успяхме. Последното вдигна поглед към Скубльо, усмихна се и каза:

— Кестеняв Скубльо! Няма да те забравим!

Той се разтрепери.

Аса възкликна:

— Позна те, Скубльо!

— Да, един от онези, на които носех тела. С изключение на първия път, все с него общувах…

— Чакай малко! — противопоставих му се. — Само една твар се измъкна от Хвойноград. Не ми се струва вероятно да е била точно тази, която познаваш… — и спрях.

Бях забелязал нещо притеснително. Двете същества бяха идентични чак до белега на гърдите, когато им смъкнах тъмните дрехи. Тварта, която бяхме влачили по хълма с Лейтенанта, след като я заклахме пред портите на замъка, имаше същия белег.

Докато всички останали страдаха от постбоеви тръпки, Едноокия попита Хагоп:

— Да си виждал нещо сребърно около кокалаците? Когато ги провери за пръв път?

— Ами…

Магьосникът вдигна медальона на Скубльо.

— Вероятно е изглеждало така. Това го е убило.

Хагоп преглътна и бръкна в джоба си. Подаде му медальон, идентичен с този на Скубльо, като изключим, че змиите нямаха очи.

— Аха — възкликна Едноокия и вдигна отново първия амулет към светлината. — Да, в очите е. Когато му дойде времето. На точното място и в нужния момент…

Бях много по-заинтригуван от това, какво още може да излезе от черната буца. Придърпах Хагоп от другата й страна и намерих изхода. Приличаше доста на вход към землянка. Предполагам, щеше да стане истинска порта чак когато замъкът пораснеше. Посочих към следите.

— Какво ти подсказват те?

— Че тук кипи усилена работа и трябва да се махаме, докато има време. Сигурно са доста!

— Да-а…

Присъединихме се към останалите. Едноокия увиваше бижуто на Скубльо в парче плат.

— Приберем ли се в града, ще го запечатам в нещо, изработено от стомана и ще го потопя в залива.

— Направо го разруши, Едноок! Злото винаги намира начин да се върне! Властелинът е прекрасен пример.

— Хм, добре, вярно си е. Ако успея…

Докато се стараех да организирам групата, за да се махнем от това сечище, се сетих как Брестака нахлу в Черния замък. Бях си променил намеренията за пренощуването. Щяхме да изминем по-голямата част от пътя, преди да падне здрач. Порт Медовина, също като Хвойноград, нямаше нито порти, нито стени. Не можехме да останем заключени отвън.

Запратих Брестака обратно в дълбините на съзнанието си, докато мисълта почти спря да ме безпокои… и застинах ужасен.

Дървото се възпроизвежда, като хвърля милион семена. Едно от тях със сигурност ще оцелее и ще израсте ново дърво. Представих си ордата бойци, които нахлуват в дълбините на Черния замък и намират навсякъде сребърни амулети. Представих си как тъпчат джобовете си с тях. Сигурно беше станало така. Черната постройка беше обречена. И Властелина го е узнал преди Господарката. Уважението ми към дъртия дявол се повиши. Умно копеле!

Едва когато се върнахме на Посоления път, се сетих да питам Хагоп дали е открил доказателства, че някой е напуснал поляната от друга посока.

— Не — отвърна той. — Но това не означава нищо.

— Хайде, стига сме си губили времето — обади се Едноокия. — Скубльо, можеш ли да подкараш проклетото муле по-бързичко?

Беше уплашен. А ако той е уплашен, значи аз трябва да съм паникьосан.

Добрахме се до града. Но се кълна, че усещах нещо да души по следата ни, преди да стигнем безопасните светлини. Върнахме се в квартирата си само за да открием, че повечето ни хора ги нямаше. Къде ли бяха? Отишли на кораба на Гарвана, както научих.

Бях забравил за това. Да, корабът на Гарвана… И Мълчаливия вървеше по следата на приятеля ни. Къде ли беше сега? Проклятие! Рано или късно Гарвана щеше да го изведе на поляната… Хубав начин да открием дали я е напуснал! Определено. И хубав начин да загубим най-добрия си магьосник.

— Едноок! Можеш ли да се свържеш с Мълчаливия?

Той ме погледна изпод вежди. Беше уморен и му се спеше.

— Виж, ако той следва всеки ход на Гарвана, ще стигне до онази поляна…

Едноокия простена и театрално и шумно изрази отвращението си. После порови в магическата си торба и измъкна нещо, което приличаше на изсъхнал пръст. Занесе го в ъгъла и му побая, после се върна и съобщи: