Глен Кук - Надвисналата сянка

— Хванах му следата, ще го намеря.

— Благодаря!

— Да бе! Копеле такова! Трябва да те накарам да дойдеш с мен!

Настаних се до огъня с голяма бира в ръце и потънах в мисли. След малко казах на Скубльо:

— Трябва да се върнем там!

— А?

— Заедно с Мълчаливия.

— А той пък кой е?

— Още един член на Отряда. Магьосник като Едноокия и Гоблин. Тръгна по следата на Гарвана. Минава всеки ход, който той е предприел от пристигането си насам. Сметна, че ще може да го издири или поне от движенията му да отсъди дали се е канил да измами Аса.

Скубльо сви рамене:

— Е, щом трябва, значи трябва.

— Хммм… Изумяваш ме, Скубльо! Променил си се!

— Не знам. Може би през цялото време съм си бил такъв. Само знам, че това не бива да се повтаря отново, на никого!

— Да, така е…

Не споменах виденията си за стотиците ни братя, които грабеха амулети от крепостта в Хвойноград. Нямаше нужда да го научава. Имаше си мисия и не можех да му я стъпча в прахта, нали?

Слязох на долния етаж и поисках от собственика още бира. Бирата ме прави сънлив. А имах определено предположение… Вероятност дори. Не я споделих с никого. Братята нямаше да останат доволни.

След около час се облекчих и се замъкнах в стаята си, по-подготвен да се върна на онази поляна, отколкото за онова, което се канех да правя сега.

Въпреки бирата доста време ми отне да заспя. Не можех да се отпусна. Продължавах да се опитвам да се пресегна и да я доведа при мен. Много безполезно, нали?

Тя да се върне толкова бързо, си беше чистата надежда на глупавия слабак. Бях Я изритал. Защо да идва пак? Защо да не забрави за съществуването ми, докато слугите Й не ме догонят и не ме заведат при Нея окован?

Може би все пак има връзка на ниво, което не съм способен да осъзная. Събудих се от дрямката, като си мислех, че май пак трябва да ида до заведението, и открих, че златното сияние се носи край мен. Или може би не се будех, а само сънувах това… Така и не разбрах със сигурност. Когато си го припомням, винаги ми се струва… сън.

Не я изчаках да започне. Заговорих аз. Говорех бързо и Й разказах всичко, което трябваше да знае за буцата в Порт Медовина и за възможността войниците да са се сдобили със стотици семена от Черния замък.

— Казваш ми всичко това, при условие, че си решил да ми бъдеш враг, лечителю?

— Не искам да ти бъда враг. Ще ти стана такъв само ако не ми оставиш друга възможност! — и смених темата. — Не можем да се справим сами, а това зло трябва да бъде спряно! Всички такива трябва да бъдат спрени! На света и без друго съществува достатъчно зло!

Разказах й, че намерихме амулета в гражданин на Хвойноград, но не споменах конкретно име. Казах й, че трябва да го оставим там, където може да го намери, когато пристигне.

— Да пристигам ли?

— Не си ли тръгнала на път насам?

Тънка усмивка, потайна и напълно наясно, че съм изчерпал темата на разговора. Никакъв отговор. Само въпрос:

— А ти къде ще си?

— Няма да ме има. И няма да ме има отдавна, и съм тръгнал надалеч.

— Може би. Ще видим… — Златното сияние отслабна.

Имаше и други неща, които исках да Й кажа, но те нямаха нищо общо с настоящия проблем. Въпроси, които исках да задам. Но не ги зададох.

Последната златна искрица ме напусна с шепот:

— Длъжница съм ти, лечителю!

Едноокия нахлу в заведението малко след изгрев-слънце с вид на прегазен от впрегатен кон. Мълчаливия се влачеше зад него също с доста изнурен вид. Беше вървял по следата на Гарвана, без да се отклонява. Едноокия каза:

— Хванах го точно навреме! Още час и щеше да излезе от града. Накарах го да почака поне до разсъмване!

— Да бе. Днес ти ли ще будиш войниците? Ще тръгваме раничко и непременно ще се приберем преди мрак.

— Какво?

— Според мен бях достатъчно ясен. Трябва да се върнем там веднага. Вече използвахме един от дните си.

— Хей, човече, съсипан съм! Ще умра, ако ме накараш да…

— Ще спиш на седлото. Това винаги е било сред талантите ти. Спиш навсякъде и по всяко време.

— О, горкият ми задник!

Час по-късно отново поех по Посоления път, заедно с Мълчаливия и Мускуса в допълнение към екипа. Скубльо настоя да дойде, макар че бях готов да го освободя от мисията. Аса реши, че и той иска да участва. Може би смяташе, че бившият кръчмар носи някакво защитно средство. Започна да говори смело като Скубльо, но и глух би чул фалшивото подрънкване в гласа му.

Този път се движехме по-бързо, давахме си повече зор и снабдихме Скубльо с истински кон. Стигнахме до поляната по обед. Докато Мълчаливия душеше наоколо, успях да се взема в ръце и да огледам буцата по-отблизо.