Глен Кук - Надвисналата сянка

— Подозирам, че е така. Колко остава до Солниград според теб? Някой да знае?

— Кажи-речи петстотин километра — отвърна Кеглата.

— Пресечена местност? Вероятно ли е да има проблеми по пътя — бандити и тем подобни?

Пак същият ни брат отговори и на този въпрос:

— Поне не съм чувал за такива. Има планини обаче, при това са доста сурови. Преминаването им отнема известно време…

Направих някои сметки. Да речем, три седмици за изминаване на разстоянието, без да се напъваме. Гарвана не би се насилвал — водеше Глезанка и си носеше ръкописите…

— Каруца! — възкликнах. — Трябва да е имал каруца!

Мълчаливия също се качи на седлото. Бързо стигнахме до сградите. Мускуса се оказа прав. Със сигурност беше странноприемница. Щом слязохме от гърбовете на конете си, едно момиче излезе навън, огледа ни ококорено и изтича вътре. Подозирам, че изглеждахме доста зловещо. А не зловещите сред нас явно имаха окаян вид.

Показа се притеснен дебелак, който оправяше престилката си. Ако се съди по физиономията му, не беше ясно дали ще предпочете да си остане червендалест или да пребледнее.

— Добра стига! — поздравих го. — Можем ли да хапнем тук и да нахраним животните?

— Вино — обади се Едноокия, щом откри удобната възможност да се намеси. — Трябва да се удавя в галон с вино. Нуждая се и от пухен дюшек!

— Тъй мислювам — рече мъжът. Трудно му разбирахме какво казва. Езикът в Порт Медовина е диалект на говорения в Хвойноград. В града не беше трудно да се оправяме, като се има предвид постоянното общуване между двете пристанища. Но този приятел тук говореше по-различен диалект. — Стига да имате с какво да си го позволите…

Извадих две от сребърните монети на Гарвана и му ги подадох.

— Кажете ни, когато надминем предплатеното! — и метнах юздите на коневръза, покачих се по стъпалата и го потупах по рамото, докато го подминавах. — Не се притеснявай. Не сме бандити, войници сме. Преследваме един, който е минал оттук преди известно време.

Той ме възнагради с недоверчиво намръщване. Очевидно беше, че не служи на Принца на Порт Медовина.

Ханчето беше приятно и макар че дебелакът имаше няколко дъщери, всички си държахме ръцете далеч. След като хапнахме и повечето от нас се оттеглиха да почиват, ханджията започна да се отпуска.

— Ще ми отговориш ли на няколко въпроса? — попитах. Поставих една сребърна монета на масата си. — Може да струва едно-друго…

Той се настани срещу мен и ме огледа с присвити очи над ръба на гигантска халба бира. Беше я пресушавал поне шест пъти от пристигането ни насам, което обясняваше и огромния му корем.

— Какво искаш да знаеш?

— Високият мъж, който не говори. Той търси дъщеря си.

— А?

Посочих му Мълчаливия. Беше се настанил близо до огъня, седнал право на пода и се бе привел в дрямка.

— Глухонямо момиче, което е минало оттук преди известно време. Вероятно е карала каруца. Може би са се срещнали с един мъж… — описах му Гарвана.

Той пребледня. Помнеше Гарвана. И не искаше да говори за това.

— Мълчалив!

Събуди се от сън като ударен. Пратих му съобщение с езика на знаците. Той се усмихна грозно, а аз се обърнах към съдържателя:

— Не изглежда кой знае колко корав, но е магьосник. Та ето как стоят нещата. Човекът, който е идвал тук, може би ти е казал, че ще се върне и ще ти пререже гърлото, ако продумаш и думица. Вероятността е минимална. От друга страна, Мълчаливия е тук и може да метне няколко заклинания, с които да ти пресъхнат кравите, нивите да опустеят, а всичките ти вина и бира да се вкиснат…

Мълчаливия направи един от малките, гадни номера, с които толкова се забавляваха тримата ни магьосници. Топка светлина се рееше из общата зала като любопитно пале, което побутва разни вещи.

Ханджията ми повярва достатъчно, за да не поиска да изпробва блъфа ми.

— Добре. Тука бяха. Както каза. Това лято минаха доста хора, та не бих ги запомнил, ако, както рече, момичето не беше глухо, а онзи тип — голям гадняр. Тя дойде една сутрин, сякаш беше пътувала цялата нощ. С каруца. Той дойде вечерта, пешком. Останаха в ъгъла. Тръгнаха на следващата заран… — и погледна към монетата ми. — Платиха със същата странна монета, като си помисля!

— Така ли?

— Доста дълъг път е изминала, а?

— Аха. И къде отидоха?

— На юг. Вървяха по пътя. Чух оня човек да задава въпроси, та си мисля, че бяха тръгнали за Кюнцеград.

Вдигнах вежда. Никога не бях чувал за селище с такова име.

— По-нататък по брега е. Отвъд Солниград. Оттам хващате Игления път, а от Иглоград — пътя за Шегакрай. Някъде след Шегакрай има кръстопът, откъдето завивате на запад. Кюнцеград е на Салатения полуостров. Не знам къде точно се пада. Чувал съм за него само от пътешествениците.