Глен Кук - Надвисналата сянка

— Прекалено стари сме за тази работа!

Нашите хора започнаха да вкарват пленниците вътре, като търсеха помежду им герои, които да ни бъдат полезни с нещо.

— Трябва да оставим това забавление за дечицата! — допълних.

— Те няма да се справят! — Брестака се взираше в нищото, или по-скоро в нещо , започнало твърде отдавна и твърде далеч оттук.

— Проблеми ли има?

Той тръсна глава и риторично попита:

— Какво правим, Знахар? Няма ли да му се види краят?

Почаках. Брестака не се доизказа. Не говореше много, особено пък за чувствата си. Влязох му в тона.

— Какво имаш предвид?

— Ами това все продължава и продължава. Гоним бунтовници — край нямат! Даже още когато работехме за Синдика в Берил. Тогава гонехме дисиденти. А преди Берил… Тридесет и шест години все същата работа. До безкрай. И никога не съм сигурен, че върша правилното нещо. Особено пък сега.

На Брестака много му подобаваше осем години да си къта подозренията в тайна и да повдигне въпроса чак накрая.

— Няма как да променим хода на събитията. Господарката не би се отнесла любезно, ако внезапно й съобщим, че сме готови само на това и това, пък другото няма да го правим…

Службата при Господарката всъщност не е чак толкова лоша. Получаваме най-тежките мисии, но никога не ни се налага да вършим мръсната работа. Редовната армия се занимава с нея. Е, от време на време предприемаме изпреварващи удари. Случва се по някое клане, но то си е в реда на нещата. Военна необходимост. Никога не сме се забърквали в зверства. Капитанът не би позволил подобно нещо.

— Не става въпрос за морала, Знахар. Какво значи моралът на война? Силово превъзходство. Не, не — просто съм уморен.

— Вече не ти изглежда като приключение, а?

— Отдавна престана да ми се струва забавно. Превърна се в работа. Нещо, което върша, защото не умея да правя каквото и да е друго.

— Да, но си вършиш работата много добре!

Похвалата не помогна, а не се сещах за по-добър начин да изразя мнението си.

Капитана влезе — тромав мечок, който огледа хладнокръвно съсипията в заведението. Приближи се.

— Колцина получихме, Знахар?

— Още не съм ги преброил. По-голямата част от командната им структура, струва ми се.

Той кимна.

— Ранен ли си?

— Просто съм изтощен, физически и емоционално. Доста време мина, откакто съм се плашил така!

Капитана изправи една маса, придърпа си стол и извади кутия с карти на околностите. Лейтенанта се присъедини към него. По-късно Шекера докара и Шилото. Неясно как, нашият съдържател бе успял да оцелее.

— Приятелят ни ти е приготвил малко имена, Знахар!

Разгънах листа си, като задрасках хората, които Шилото ми посочи. Командирите на Отряда започнаха да набират пленници за изкопаването на гробовете. Безцелно се запитах дали те осъзнават, че ще подготвят собствените си убежища за вечен покой. Не пускаме и един Бунтовник, освен ако не можем твърдо да го запишем в служба на Господарката. Е, Шилото го записахме. Измислихме му версия, с която да обясни оцеляването си, и елиминирахме всички, които биха могли да му противоречат. Обхванат от необичайно благодушие, Шекера дори нареди да извадят телата от кладенеца.

Мълчаливия се върна, придружен от Гоблин и Едноокия — по стар навик двамата дребни магьосници се дърлеха. Както винаги. Не си спомням за какво, пък и е без значение. Те вечно се караха за нещо и тази им вражда датира от десетилетия.

Капитана ги огледа кисело и попита Лейтенанта:

— Сърцеград или Книгоград?

Двете селища бяха единствените съществени градове в Еша. В Сърцеград е седалището на краля, който е съюзник на Господарката. Тя го коронова преди две години, след като Шепота закла предшественика му. Не е особено популярен сред местните. По мое мнение — не че някой ме е питал — Тя трябва да се отърве от него, преди да е нанесъл по-сериозни щети.

Гоблин запали огън. Утринните часове бяха студени. Коленичи пред огнището, сякаш възнамеряваше да изпече пръстите си. Едноокия се намърда зад тезгяха на Шилото и — о, чудо! — намери гърненце бира, останало недокоснато от разгрома. Пресуши го на една глътка, обърса си устата, огледа стаята и ми смигна.

— Ето, започва се — промърморих. На безмълвния въпрос на Капитана отговорих: — Пак Едноокия и Гоблин.

— А! — Той отново сведе глава и повече не се отклони от работата си.

В пламъците пред жабешката муцуна на Гоблин започна да се очертава образ. Той не го забеляза. Беше затворил очи. Обърнах се към Едноокия. И неговото око мижеше, а физиономията му приличаше досущ на хармоника — бръчка върху бръчка — под сенките от полите на сплесканата му шапка. Лицето в пламъците придоби по-ясни черти.