Глен Кук: Сребърният клин

Той ме наруга с писклив, пресипнал глас.

— Ти си най-себичното и безмозъчно копеле, което някога съм виждал! Хич не си помръдваш пръста да почистиш след себе си!

Продължих в същия дух, все по-силно и по-сърдито. Но той не направи никакъв опит да се защити и това ме накара да си помисля, че сигурно и на себе си е опротивял толкова, колкото и на мен. Но кой ли ще тръгне да си признава, че е едно непоправимо лайно, дето за нищо не става?

Най-накрая той просто заряза караницата. Стана и се изнесе със залитане, без прощален изстрел. Той не изгаряше мостовете след себе си.

С един, дето работехме заедно, си поговорихме за това как трябва да се постъпва с пияниците. Баща му беше излекувано пиянде. Той ми каза, че трябвало да спреш да се мъчиш да им помагаш. Да престанеш да им намираш оправдания и да не приемаш техните. Да ги докараш дотам, че да не им остава нищо, освен да признаят истината, защото те ни най-малко няма да се променят, докато сами не решат да го направят. Трябва сами да се убедят, че са се превърнали в отрепки и се налага нещо да се промени.

Не знаех дали ще издържа да чакам, докато Гарвана реши, че е истински голям мъж и следва да приеме действителността. Глезанка си беше отишла — това бе положението. Децата трябваше да се намерят. Цялото онова минало в Опал да бъде измъкнато на бял свят и с него да бъде сключено примирие.

Всъщност аз бях убеден, че с времето той ще се осъзнае. Беше се превърнал тъкмо в онова, което той дълбоко презираше. И това нямаше как да не избие на повърхността. Но несъмнено бе потискащо да го чакаш.

Прибра се след четири дни, изтрезнял, чист и измит — почти бе заприличал на Гарвана такъв, какъвто го помнех. Съсипа се да се извинява. Обеща да се вземе в ръце и да се оправи.

Да бе, да. И това е обичайно за тях.

Щях да го повярвам, като го видя с очите си.

Не тръгнах да раздувам случая. Не му четох конско. От това полза никаква.

Доста се закрепи. Като че беше тръгнал да се оправя. Но след два дни, като се прибрах, го намерих така насмукан, че и да пълзи не можеше.

Да върви по дяволите, рекох си аз.

Не им достигаше работната ръка — след като синята светкавица удари Тими, той сдаде багажа, но според Смедс това нищо не променяше. Буксуваха. Не можеха да отидат там през деня, без да ги видят от града. А след като се мръкнеше, онова изчадие неизменно пристигаше да си копае дупката. И тогава не можеха да отидат. Дълго след като прогони чудовището, дървото оставаше нащрек и дебнеше за нови натрапници. Тими го разбра по мъчния начин.

Като че сутрин, тъкмо преди да пукне зората, оставаше един час, през който вероятно бе възможно да свършат някаква работа, без нищо да ги заплашва.

Но каква? За това никой не се бе досетил. Несъмнено нямаше да им изпадне възможност да посекат проклетото нещо. Нямаше никакъв смисъл да го държат под обсада, дори и да останеха наблизо достатъчно дълго, че да постигнат успех. Колко време му трябва на едно обсадено дърво, за да умре? Особено от този вид?

Някой предложи да го отровят. Това прозвуча толкова добре, че те го обсъдиха и си припомниха какво бяха виждали да се използва за изтребване на бурени и плевели. Само че този метод изискваше и наличието на отрова, което значеше, че трябва да се върнат във Веслоград, за да я купят. С пари, каквито нямаха. Което можеше да се проточи също толкова, колкото и онова с обсадата. Времето не бе техен съюзник. Тули вече се паникьосваше на тази тема. Според него цяло чудо си беше, че досега не се бе появила никаква конкуренция.

— Налага се да го сторим бързо!

— Няма как да успеем, докато онова страшилище продължава да се мъкне насам — отбеляза Тими.

— Значи може би трябва да му помогнем да намери онова, което търси.

— По-полека с това „ние“, братовчеде — сряза го Смедс. — Щото аз няма да ходя да помагам на онова страшилище там!

— Да го изгорим — предложи Рибока.

— Ъ? Кое?

— Дървото бе, тъпак. Да го изпепелим.

— Ама нали не можем да отидем там и да…

Рибока измъкна от купчината дърва един прът. Беше дълъг един метър и около три пръста дебел. Метна го сред дърветата.

— Иска си време, но ще се натрупат. И после — някоя и друга факла. Пуф! Пламва цялото! Огънят го изпепелява, а ние отиваме и си прибираме клина.

Смедс се ухили.

— Забрави войниците.

— Не съм. Но ти си прав. Трябва да измислим с какво да ги разсеем.

— Засега това е най-добрата идея — рече Тули. — Приемаме я, докато на някого не му хрумне нещо по-свястно.