Глен Кук - Сребърният клин

Изтощеният старец стоеше до капналата си от умора кранта, загледан в прашния кръстопът. На изток бе Властоград. Пътят на юг водеше към Розоград и отвъд, към други големи градове. Хората, който преследваше, се бяха разделили тук. Той не знаеше кой накъде е тръгнал, макар да изглеждаше разумно Бялата роза да е поела на изток, към своята крепост в Равнината на страха. Господарката би трябвало да е продължила на юг, към столицата си — Кулата в Чар.

С тази раздяла примирието между тях би трябвало да е приключило.

— Накъде? — попита той животното. Рунтавото пони не изрази никакво мнение. Старецът не можеше да реши коя от жените ще е по-подготвена да реагира на новината му. Вътрешно го влечеше да продължи на юг, но само защото свърнеше ли на изток, това щеше да го поведе към изгряващото слънце.

— Твърде стар съм за това, кончето ми.

Животното издаде звук, който за миг му прозвуча като отклик, ала понито гледаше нататък, откъдето идваха.

Облак прах. Препускащи ездачи. Като че двама. След миг старецът разпозна екстремния стил на водача.

— Ето го и нашият отговор. Да вървим. — Той се втурна по пътя, водещ на изток, свърна в една горичка и намери място, откъдето можеше да наблюдава конниците. Щеше да поеме по пренебрегнатия от тях път.

Мисията им сигурно бе същата като неговата. Трудно беше за вярване тези двамата да пристигнат тук в този миг, препуснали сякаш адът ги хапеше по петите, поради някаква друга причина. Наричаният Гарвана може би бе чул тревогата. В известен период от живота си той се бе пообучил на изкуството, а духът му бе прекарал дълго време в плен на примките на Могилните земи. Беше достатъчно чувствителен.

Клепачите на стареца натежаваха. Той приготви билкова отвара, която да го държи нащрек достатъчно дълго, че да види какво ще правят онези двамата.

Гарвана дръпна юздите и конят му забави ход.

— Ама само как уплашихме онзи дъртак!

— Сигурно ни е помислил за бандити. На такива си и мязаме. Днес ли ще убиеш тези коне? Или още малко ще ги попридружим?

Гарвана изсумтя.

— Прав си, Чудак. Няма смисъл да се бърза толкова и накрая да стигнем два пъти по-бавно, защото ни се е наложило да изминем по-голямата част от пътя пеша. Странна работа — този дъртак ми напомни магьосника Боманц, дето Дракона от Могилните земи го изяде.

— На мен всичките тия старовремци ми изглеждат еднакви.

— Възможно е. Чакай. — Той огледа кръстопътя. Аз се опитах да различа стареца в горичката. Сигурен бях, че ни наблюдава.

— Е? — попитах.

— Разделили са се точно както казаха.

Не ме питайте откъде знаеше. Знаеше. Освен ако не се преструваше. И това съм го виждал да прави.

— Глезанка е тръгнала на изток. Знахаря е продължил на юг.

И аз се включих в неговата игра.

— Откъде знаеш?

— Тя беше с него. — Той разтри хълбока си. — Тя би тръгнала към Кулата.

— Ох, да бе. — Чудо голямо. — Ние кой път ще хванем? Който и да е той, скоро трябва да си починем.

— Да. Скоро. Заради конете.

— Много ясно. — Запазих безизразната си физиономия. Вътрешно ми се искаше да имам достатъчно кураж да му кресна, че няма нужда да продължава да ми се прави на железен. Пред мен нямаше какво друго да доказва, освен че може да престане да смуче вино с галони и да се самосъжалява. Искаше да ми се покаже какъв е куражлия. Нека тогава видим, че му стига смелостта да намери децата си и да се сдобри с тях.

И на онзи старец сред дърветата нямаше какво да доказва, нали?

Искаше ми се той да продължи и да огласи решението, което знаех, че ще вземе. Знаех, че съм под наблюдение и това започваше да ме притеснява.

— Хайде де… Накъде?

Той ми отговори, като пришпори коня по южния път.

Какво беше това, по дяволите? Когато осъзнах какво направи той, вече бях започнал да завивам на изток.

Настигнах го.

— Защо на юг?

— Знахаря винаги е разбирал хората — подхвърли той настрани. — И им е прощавал.

Този кучи син бе полудял.

Или пък може би изведнъж му бе дошъл акълът в главата и вече нямаше нужда да хленчи за Глезанка.

Трикракият звяр отнесе главата в сърцето на Великата гора, при олтара, издигнат в центъра на кръг от побити камъни, стърчащи там от няколко хиляди години. Едва успя да се промъкне през гъсталака от престари дъбове, обкръжаващ най-великото от светилищата сред така свилите се, за жалост, горски пущинаци.

Чудовището положи главата върху олтара и закуцука обратно из пъстрата гора.