Глен Кук - Сребърният клин

— Не мога да го направя.

— Трябва. — Сълзите се стичаха по лицето й. И тя не го искаше. Но се налагаше, или адските, мъки, които преживяхме, щяха да са напълно пропиляно време и усилия.

Много отдавна Гарвана беше изучавал магия. Колкото да опетни душата си, петно, през което клинът можеше да се забие в нея и да го използва като канал за своето зло.

— Направи го! — гласеше знакът на Глезанка.

Проклета да е! Той беше най-добрият ми приятел. Проклет да е този камък, Белязания. Той би могъл да даде тази заповед по всяко време, но той изчака, за да ни накара ние да го сторим, за да не можем да стоварим вината върху безценния му бог-дърво.

— Убий го — казах аз. — Преди клинът да го е обсебил напълно.

Доколкото видях, Белязания, дори и не помръдна, по дяволите.

Но долу ръката на един кентавър се стрелна напред. Блесна копие. Острието му проби едното слепоочие на Гарвана и излезе през другото.

Този път той нямаше да възкръсне. Вече не се преструваше.

Седнах и се вглъбих в себе си — чудех се дали ако не се бях помайвал толкова, докато вървяхме на юг, нямаше да настигнем Знахаря и може би никога да не попаднем тук. Това чудовище щеше да яха гърба ми до края на живота.

Глезанка се намуси — посвоему.

Само Торквата продължаваше да си гледа работата. Той взе дървеното ковчеже от Глезанка, спусна се по въжето на крана и изтръгна клина от Гарвана. Изкатери се обратно, остави сандъка до Глезанка, дойде при мен и каза:

— Кажи й, че се махам, Чудак. Кажи й, че не издържам вече. — И той се отдалечи, може би да търси брат си, който тръгна с Гарвана и така и не се върна.

Не го обвинявах, че си отива.

Смедс постави последния камък върху грамадата над гроба на стареца. Сълзите му бяха пресъхнали. Гневът бе кротък. Не беше справедливо Рибока да го покоси холера, след като понесе най-големите злини от най-злобните разбойници на света. Но нямаше справедливост на този свят.

Ако имаше, тук щеше да е Тими Локан, не Смедс Стал.

Смедс продължи към Розоград. Година по-късно той бе негов почтен гражданин, собственик на мизерстваща пивоварна. Живееше добре, но без излишна показност, която би могла да събуди нежелано любопитство. Никога не разказа своята история никому.

Колкото пъти го обиколих, отворът на „бездната“ на бога-дърво все така си приличаше на парче черна коприна, увиснала на крачка от земята. Отказваше да добие повече от две измерения.

Глезанка донесе малкото ковчеже със сребърния клин и го хвърли в нея. Наложи се и двамата да вдигнем ковчега, който побираше всичко, останало в голямото гърне, след като къкри една седмица и всичко извря до сухо. Черният кръг се стопи, сякаш фокусник придърпа кърпата в ръкава си.

Тръгнахме си и се изкъпахме, като че за пръв път от години насам, а после Глезанка ме разведе из зайчарника, който толкова години представляваше дом за Черния отряд и движението на Бунта. Завладяващо. И отблъскващо. Хора доброволно да изживяват този ад… пожелах им да им е по-добре, отколкото на мен, независимо къде са.

И някак стигнахме до онова, което мъжете и жените сякаш не могат да избегнат. След това тя се облече в дрехи на селянка, без намек дори за ризница или скрит нож.

— Какво става сега? — попитах аз.

А тя отвърна със знаци:

— Бялата роза е мъртва. Вече няма място за нея. Нито пък нужда.

По липса на нещо по-добро накарахме Старото Бащинско дърво да ни отнесе там, където можехме да проверим как напредва картофената промишленост.

Тя не се беше променила почти никак, само дето хората, които познавах, бяха поостарели.

Внуците нямаше да вярват и на думица от нашите разкази, но щяха да набият всекиго, който не е съгласен, че ние разказваме най-интересните лъжи на света.

Страх от височини — Б.пр.