Глен Кук - Сребърният клин

Проклет да съм! Богът-дърво сигурно бе започнал да трупа войска още от времето, когато пристигнахме във Веслоград.

Глезанка седна на седлото. Изглеждаше доволна от себе си. Всеки я наблюдаваше и чакаше нейния знак, дори и Хромия.

Боманц се обърна на север — решителен страж, който никога не позволяваше на вихрещите се зад гърба му събития да му попречат да се оглежда за връхлитащи беди. Мълчаливия продължи да съзерцава стената на юг, а ние с Торквата се опитвахме да държим под наблюдение всичко наведнъж.

— Чудак, кажи й, че Изгнание пристига — рече Боманц.

Накарах коня да отстъпи назад така, че Глезанка да вижда ръцете ми, като в същото време следеше Хромия и своите войски, които продължаваха да се прегрупират. Тя кимна. Казах й, че съм забелязал Воала и Паяжината да се промъкват съответно северно и южно от нас. Тя кимна невъзмутимо.

Изгнание ни приближи с нормална крачка, като внимаваше да не оскърби никого, преди да си изясни напълно мащабите на опасността. Изненадах се, че изглеждаше толкова млад, въпреки че бях виждал Господарката, която беше поне на четиристотин години, а имаше вид на добре запазена двайсетгодишна жена. Забелязах стареца, който наръга мен и Глезанка, да го следва в сянката му.

Изгнание приближи и огледа положението. Не показа никаква видима реакция, освен че изгледа Воала и Паяжината, сякаш ги предупреждаваше да се държат възпитано.

После дойде при нас.

— Много въздействащо. — Нямаше вид на впечатлен. — Доста ме изненадахте. Аз съм Изгнание. А вие коя сте и кой говори от ваше име? — Сякаш се заприказваше със случаен познат и се представяше съвсем неофициално.

Боманц и Мълчаливия бяха заети. Торквата още не бе усвоил толкова добре наречието. Значи, оставаше стария Чудак. Аз бях избран.

— Аз ще говоря. — Посочих Глезанка. — Това е Бялата роза.

— Виждам.

Не мислех да назовавам останалите, но Боманц ми каза, че било редно.

— Боманц. Будителят — представи се той.

Изгнание малко се изненада. Боманц имаше солидна репутация, а освен това се предполагаше, че е мъртъв.

Посочих Мълчаливия.

— Мълчаливия, бивш член на Черния отряд. Аз съм филодендрон. — Торквата не го представих. Стори ми се, че ще е добре да оставя нещо да боцка въображението на Изгнание.

— Сигурно сте дошли тук заради същото, както и всички останали? — Забелязах, че с едно око продължаваше да следи Хромия. В момента чудовището оглеждаше положението и преценяваше възможностите си.

Направих знак на Глезанка и тя ми отговори.

— Сребърният клин — заговорих на Изгнание. — Богът-дърво няма да позволи той да попадне в ръцете на някой, който жадува силата му. Независимо на каква цена.

— Виждам — отвърна Изгнание. Равнината сякаш бе избълвала всичките си шантави обитатели. Зачудих се кой ли си е останал у дома да варди дюкяна. — Онова нещо отвън сигурно има какво да каже на всички нас по въпроса.

Глезанка отново направи знак.

— Ние ще го унищожим, ако вие не можете — казах аз. — Дървото стигна до извода, че той е тормозил достатъчно и себе си, и света. Ще бъде унищожен.

Изгнание понечи да каже нещо, но така и не успя. Сигурно Хромия ни чул достатъчно ясно и се беше ядосал, защото всички напираха да говорят за него в минало време.

Вече се беше подготвил. Но тъкмо се канеше да се развилнее, Паяжината удари по него, катурна го и той се търколи презглава. Магията му изхвръкна с писък нагоре — сякаш най-огромният бик във вселената ревеше. Воала го тресна от другата страна. Върху него се стовари дъжд от снаряди. Червени светещи кълба излетяха над полята на юг и за първи път забелязах там група черни конници, яхнали най-отвратителните чудовища, които някога бях виждал. Стори ми се, че разпознах старото си приятелче Псето Жабоубиец. Когато червените кълба падаха по земята, сякаш тропаше великан, и подире им в снега и земята под него оставаха димящи черни кратери.

Изгнание стоеше с ръце в джобовете и гледаше.

Никой от моята компания също не предприемаше нищо.

Нощната стража излезе с маршова стъпка на изравненото място зад стената, лъснати от глава до пети, със стройна стъпка и под звуците на своя оркестър. Започнаха да заемат позиции, сякаш това беше най-обикновена смяна на караула. Генерал Лудата факла, изтупана до блясък, дойде и рапортува на Изгнание.

Ревът утихна. Никой не бе навредил особено на Хромия, но и той не причини кой знае какви поразии.

Лудата факла ни погледна. Аз й намигнах. Това я стресна и затова пробвах друг номер, какъвто съм си палавичък.