Глен Кук - Сребърният клин

Понякога и грубата сила заслужава похвала.

Капакът на гърнето го захлупи с трясък. Скобите му издрънчаха. Кладата оживя с рев.

Зачудих се как този път Хромия би могъл да се измъкне. Толкова пъти преди оцеляваше в най-страшното.

Погледнах Изгнание.

— Ами сребърният клин?

Той не се радваше.

— Не можахте да победите Хромия, няма да победите и нас.

Огледа вятърните китове, говорещите камъни, ходещите дървета, кентаврите и скатовете и каза:

— Имате си основания. От друга страна, защо да се отказвате от оръжие, чрез което можете да съборите империята? Тук аз разполагам с добри войници. Шансовете, влезем ли в бой, не изглеждат по-лоши от онези, ако се откажем.

На това не можах да отговоря. Предадох го на Глезанка. Всички наоколо ни гледаха и очакваха да им подскажем следващия ход.

Напрежението ни най-малко не бе спаднало след изключването на Хромия от играта.

Направих знак. Глезанка ми подаде знамето, за да са свободни и двете й ръце за отговора. Аз се чувствах неловко, сякаш се обричах на кауза, която все още не подкрепях напълно. Тя дълго време ми прави знаци.

Предадох на Изгнание:

— Клинът изобщо няма да бъде използван от никого, независимо на каква цена. Богът-дърво е подготвил скривалище в бездната между вселените, където може да го достигне само сила, по-велика и по-зла от него. — Което, предполагам, означаваше, че всеки, достатъчно лош, че да му се иска да докопа проклетото нещо, щеше преди всичко да е достатъчно лош, че то изобщо да не му трябва.

Изгнание се огледа, вдигна рамене и каза:

— Мен това ме устройва. И ние възнамерявахме да го изолираме, но нашият метод нямаше да е толкова сигурен.

Гръм и мълния заглушиха последната му дума.

Боманц се беше размърдал. По-нагоре Воала се олюля като пияна й падна от укреплението.

— Тя не беше съгласна с решението — каза старият магьосник.

Изгнание се вторачи в Паяжина, внезапно изпаднала във вцепенение. Тя бавно се отпусна, сведе очи и след минута отиде да види сестра си.

Аз пък проверих как е Боманц. Старецът изглеждаше крайно доволен от себе си.

Като стана дума за старци… къде, по дяволите, се дяна онзи, който вървеше по петите на Изгнание?

Нямаше го. А изобщо не бях забелязал кога си е тръгнал.

Дъртото му копеле, беше си жив призрак!

Гарвана бавно дойде на себе си, разтреперан и объркан. Спомен за връхлетял ботуш и дивашки удар. Осъзнаване на свирепото главоболие. И че хълбокът е започнал да го боли. И че му е толкова студено, че чак започва да усеща топлина в крайниците.

Миг на паника. Опита се да се замята и откри, че крайниците почти отказват да му съдействат. Обхвана го още по-голяма паника, но после разумът надделя.

Той се измъкна изпод снега и предпазливо се изправи на крака. Опипа се целия и изстърга замръзналата кръв от лицето си. Добре го беше подредило онова копеле. Почти се възхити на тези мъже как се бранят срещу целия свят.

Мъчително успя да се изкатери на брега на канавката, изправи се на разтрепераните си крака и се огледа. Старата рана в хълбока го терзаеше. Наоколо имаше промяна. В небето летяха чудовища, а в далечината пламтяха вещерски огньове.

Хромия беше пристигнал. Глезанка бе в разгара на битката. А него го нямаше там.

Тя щеше да реши, че той пак е избягал.

Гарвана стигна в центъра на суматохата тъкмо когато Воала падна от стената. След случилото се като че всички си отдъхнаха. Хромия в момента сигурно не представляваше заплаха.

Тълпата заслиза от стената. Войниците доведоха коне за Изгнание и генерал Лудата факла. Взвод Нощни стражи се строи около тях и те потеглиха на север. Гарвана се зачуди какво, по дяволите, става. Май Глезанка и Изгнание бяха успели да се споразумеят.

Сега не можеше да ги настигне — беше съвсем изнемощял.

Близначките, допрели глави, мятаха мрачни погледи подир дружината, която потегли. Излъчваха воня на злоба, готова да се отприщи.

Най-добре да не се отделя от тях.

Когато чудовищата се заспускаха от небето, Смедс получи остър пристъп на предпазливост. Не се сещаше къде другаде би могъл да избяга и се върна в канавката.

Онзи, когото бе изритал, още беше там и от време на време помръдваше. Той се дръпна и го загледа — чакаше да види какво ще направи. След малко се свести, измъкна се от канавката и тръгна нанякъде, като се олюляваше. Добре. Сега имаше къде да изчака Рибока. Той заобиколи и влезе в изкопа откъм северния край, продължи навътре и седна да чака.