Глен Кук - Сребърният клин

Воала и Паяжината!

Боманц падна по гръб, замята ръце и крака във въздуха и се заби с глава в пряспата, навяла край стената.

Само Глезанка запази присъствие на духа. Тя захвърли знамето на Бялата роза, извади меча си, стовари го върху нападателката на Боманц и я погна върху стената.

Нападателката на Изгнание нададе дрезгав крясък.

Този крясък буквално помете всички. Просто рухнахме на земята.

Тя скочи долу и започна да мушка и да кълца с ножа Мълчаливия. Сграбчи клина, изкатери се обратно на стената, вдигна го над главата си и нададе тържествуващ вой.

Изневиделица се появи Гарвана и я прободе в гърдите. Опита се да избие клина, първия път не успя, но втория — да. Клинът тупна в снега навън. Гарвана и едната от близначките, незнайно коя, го последваха след миг и мъжът заби ножа си в корема й, докато тя пищеше и се опитваше да го удуши.

А чудовището от гърнето отвъд стената се гърчеше, тресеше и пълзеше към нас, без изобщо да забелязва съпротивата на създанията от Равнината.

— Време е да тръгваме — Рибока подкани Смедс.

Те излязоха от скривалището си и поеха към най-близката дупка в стената, сякаш изпълняваха мисия, възложена им от боговете. Обхванатите от паника хора, в чиито очи се четеше ужас, не им обръщаха ни най-малко внимание. Те се изкатериха по отломките, тупнаха навън и се отправиха на юг.

На всяка крачка Смедс очакваше да ги връхлети беда. Чак когато прехвърлиха първото ниско възвишение и Веслоград се скри от погледите им, той започна да се чувства малко по-уверен.

— Успяхме! По дяволите! Наистина се измъкнахме!

— Още не е късно да отидем по дяволите — предупреди го Рибока, а после се ухили. — Но, да ти кажа, бъдещето от месеци насам не е изглеждало толкова светло.

Когато Гарвана падна от стената заедно с пищящата магьосница, всичко наоколо се завъртя — земята се обърна и се втурна към него, един вятърен кит протестира с тътен, когато му попречиха да сграбчи чудовището от гърнето.

Удар! Усети как острието му стига гръбнака й и плъзва между прешлените. Усети как десният му крак се изви под нея и изпращя. Лицата им се удариха едно в друго и двамата изкрещяха.

Той се отърва по-леко. Дойде на себе си и дори му бе останала малко воля. Изпълзя на няколко стъпки встрани и се опита да прецени колко е пострадал кракът му. Като че беше счупен само на едно място, но пак го болеше много.

Навсякъде около него лежаха тела. Като че само Боманц дишаше.

Той натрупа сняг около крака си и това малко облекчи болката.

Горе крещяха хора. Видя Чудака да подскача наоколо — ръкомахаше и сочеше. Погледна нататък.

Чудовището от гърнето прииждаше. Беше на има-няма сто крачки от тях и като че нищо не бе в състояние да го спре. Скатовете го обсипваха със светкавици, но то не им обръщаше никакво внимание. Бе обсебено от една-единствена мисъл — сребърният клин.

Чудака се опитваше да го накара да вземе клина и да го качи на стената, преди чудовището да го е докопало.

Боманц се претърколи, изправи се на четири крака, тръсна глава, огледа се, онемял, забеляза чудовището и пребледня почти като снега.

— Ще се опитам да го отблъсна — изхъхри той. — Намери клина и го занеси на Глезанка.

Той се изправи, залитайки, и тръгна с несигурна крачка към чудовището.

Гарвана предполагаше, че то вече надали би могло да бъде наречено Хромия, макар че бе тласкано от лудостта, стремежите и гнева на Покорения.

Затърси някакъв знак за клина. Болката в крака му беше най-лошото, откакто Знахаря го порази със стрелата на Господарката.

Гарвана като че най-сетне успя да загрее какво искаме. Аз вече бях поискал доброволно да сляза долу, но Глезанка не ме пусна.

— Май кракът му е счупен — казах й аз със знаци.

Тя кимна.

Боманц запрати по чудовището от гърнето мощна магия, дядото на всички магии. Тя го порази и то застина в крачка. Тупна по корем и остана там да лежи — издаваше жлъчно сияние и гадни хленчове.

Двама Нощни стражи помогнаха на Лудата факла да се изправи. Ръката и няколко от ребрата й бяха счупени, приличаше на смъртта, набита на кол, но беше готова за бой.

— Мисля, че вие сте най-висшият имперски служител, останал жив — казах й аз.

Тя огледа бъркотията и каза „Да“, но май току-що идеите й се бяха изчерпали.

Един говорещ камък падна от небето и се удари в укреплението. Беше старото ми приятелче с белега, което чакаше заповеди от Бялата роза, но тя нямаше какво да му нареди.