Глен Кук - Сребърният клин

Гарвана тършуваше из снега. Чудовището от гърнето отново се размърда. Около него търчаха кентаври и го замерваха с копия. Магията на Боманц бе отхлабила защитата му и повечето остриета преминаваха през нея. Чудовището заприлича на морско свинче, но като че не забелязваше оръжията, или пък не го беше грижа за тях.

Ще ми говорите вие за еднопосочна страст!

Боманц отново го тресна.

Онова пак застина в крачка. Над него се виеше пушек — копията горяха. Но още не бе излязло от играта, а само го спънаха. Боманц погледна нагоре и сви рамене. Какво ли друго можеше да стори?

Гарвана продължаваше да рови в снега, влачейки счупения крак подире си, и изобщо не се оглеждаше да види какво се задава. Или щеше да успее да намери клина, или не.

Казах на Лудата факла:

— Като ще стърчим тук и няма да правим нищо, защо не метнем долу едни въжета и не изтеглим моите приятели горе? — Мълчаливия вече се бе вдигнал на крака, но изглеждаше така, сякаш само една десета от него присъства на този свят. Всъщност приличаше на луд — устата му беше запенена.

Лудата факла ме погледна, все едно имам мозъчна треска, щом като съм решил, че тя ще си мръдне пръста, за да спаси някой Бунтовник.

— Там горе си имаме цяла банда гладни вятърни китове — напомних й аз. Белязания хукна да викне най-близкия. Той започна да се снишава. Белязания се върна, като се кискаше.

Лудата факла ми метна класически сърдит поглед и нареди на няколко от момчетата си да се залавят за работа с един от крановете, използвани при разглобяването на стената.

— Подготви се за качване! — креснах аз на Мълчаливия. Той не ми обърна внимание. Бе подготвил изненадка за Хромото чудовище.

Старецът Боманц нададе вик, метна най-добрата си магия и в същото време се опита да отскочи встрани. Нищо не се получи от всичко това.

Чудовището се блъсна в него и го заля. Той изпищя веднъж — по-скоро от възмущение, отколкото от болка или ужас, и се опита да се съпротивлява.

Мълчаливия погледна Глезанка — усмихваше се през сълзи. Леко склони глава, като поклон, и… скочи.

Проклет умопобъркан!

Приземи се върху гърба на чудовището. Плътта му се плисна като вода и пламна като нефт, макар и пламъкът да беше зелен. Чудовището започна да се търкаля, търкаля, търкаля и да оставя подире си части от себе си.

Гарвана продължаваше да търси клина.

Глезанка заудря по камъните с юмрук. Сълзите й потекоха безмълвно. Боях се, че ще си счупи нещо — с такава ярост удряше… Тя спря, извърна се рязко и ми даде знак:

— Накарай вятърния кит да го нападне сега. По-слабо никога няма да бъде.

Нямаше нужда да го казвам на Белязания — той разбираше езика на знаците и веднага се втурна. Когато се върна, вятърният кит отново разкъсваше чудовището.

— Мислиш ли, че ако върнем парчетата обратно в гърнето, ще можеш да поддържаш огъня? — попитах аз Лудата факла.

Тя направи физиономия на продавачка на риба, готвеща се за скандал.

— Ти свърши своята работа, аз ще се погрижа за моята. Как смяташ да върнеш капака на мястото му?

Лесна работа.

— Белязан, накарай някой от едричките да захлупи гърнето с капака. Може и да домъкне и двеста-триста тона дърва.

Лудата факла ме изгледа, сдържа гнева си и подхвърли:

— Ти май не си глупав. — После накара войниците си да й помогнат да слезе на улицата.

Долу на юг, там, където бяха дупките в стената, цареше масова суматоха. Хората напираха да излязат и навалицата от сиви не би могла да ги спре — ако изобщо си направеше труда да се опита.

Чудовището се стовари в гърнето и капакът хлопна с мощно дрънчене.

Гарвана изкрещя.

Беше открил сребърния клин или пък клинът намери него.

Когато погледнах Глезанка, тя отново удряше по стената. И двата й юмрука бяха окървавени.

Той държеше клина с гола ръка.

Изправи се. Със счупения крак! Вдигна клина към нас. Нададох вик.

Той ме погледна. Не можах да го позная. С него беше станала някаква ужасна промяна.

— Мой е! — изсмя се той страховито.

Очите му бяха очите на Господаря. Очи, изпълнени с лудост и могъщество, които бях видял в Могилните земи в деня, когато Господарката разгроми съпруга си. Гледаха очите на Хромия, готов да се забавлява с агонията на света, който не му бе дал нищо друго освен болка. Очите на всеки, някога таял злоба, който изведнъж можеше да прави каквото си иска, без страх от разплата.

— Мой! — Той се разсмя.

Погледнах Глезанка, обзет от огромно отчаяние.

Тя спря кранчето на сълзите и започна да ми прави знаци. Беше бледа като платно. Поклатих глава.