Глен Кук - Сребърният клин

Чу как мъжът излезе точно когато се претърколи през ръба на канавката. Изправи се и зачака.

Над ръба се показа сърдито лице. Смедс го изрита силно и го уцели право в челото. Онзи залитна назад. Смедс стъпи на ръба, погледна тялото, почти заровено в снега и погали ножа си в джоба на палтото. Реши да не скача обратно вътре, защото две жени и няколко деца бяха спрели при моста и го гледаха.

— Дано замръзнеш до смърт, кучи сине! — Той ритна долу буца сняг, обърна се и се отдалечи.

Не беше се чувствал толкова добре от седмица насам и точно в този миг пет пари не даваше какво му готви бъдещето.

Когато роговете затръбиха, на Глезанка й избиваше пяна на устата. Беше открила, че Гарвана и Мечока ги няма и така се разяри, че не можех да си я представя по-ядосана. Каквото и да бе намислила, за каквото и да ни караше да се издокараме, тя разчиташе повече тела да я подкрепят.

В момента разполагаше с мен, Мълчаливия, Боманц и Торква Тапата. Торква Лопатокракия бе загинал половин час по-рано. Тя тропна с крак и заяви със знаци:

— Той не ми трябва. И преди съм оцелявала без него. По-живо. Подгответе конете.

После надяна дълга до коленете плетена ризница, а върху нея — бяло наметало. Докато закопчаваше на колана си един твърде неженствен меч, тя ръмжеше и гримасничеше, така че никой не посмя да й възрази.

Боманц помогна и на двама ни да възседнем конете. Торква Тапата й подаде копие, което бе изровил от отломките край конюшнята. Беше вързала за него знамето си, което засега си оставаше навито. И да я болеше раната, тя с нищо не го показваше.

Мълчаливия най-сетне се успокои дотолкова, че да се опита да спори с вихъра. Виелицата едва не го събори на земята и не му остана нищо друго, освен да скочи на коня си и да гледа да не изостава.

Глезанка спря на улицата, погледна небето и като че остана доволна от видяното. Когато аз погледнах нагоре, забелязах единствено един ястреб, който се рееше във високото, или орел, още по-нависоко.

Тя потегли. Изобщо не си направи труда да каже някому от нас какви са намеренията й, вероятно защото се досещаше, че сме готови да я вържем, за да я спрем.

И беше права.

В момента гледахме да не изоставаме от нея и да изгладим недоразуменията помежду си, така че непосредствено наблизо яздеха двамата магьосници, за да я пазят с уменията си.

Тя се насочи нататък, където според тревогата се намираше заплахата. Луда жена!

Имперските войски ни бяха изпреварили с няколко минути, но ние почти успяхме да ги наваксаме. Когато навлязохме в онази част на града, близка до югоизточната стена, задминахме стотици забързани войници. Мълчаливия или Боманц измайсториха страшен шум и го изпратиха напред, за да плаши хората и да ги кара да ни сторват път. Втурнахме се в разчистеното пространство отвъд стената. Глезанка се упъти право към дългата рампа, построена, за да могат да извлекат тежките машини върху укрепленията. Изкачи се по нея, а войниците скачаха, за да й направят път.

Казах си, че последната година от живота ми мина вълнуващо, а сега е време да се мре.

Щом се втурнахме нагоре по рампата, войниците побягнаха. Мярнах Хромия, който вървеше към Веслоград сам-самичък.

Глезанка изправи коня си на задни крака и той изцвили. Тя развя аленото си знаме с избродираната върху коприната бяла роза.

Пълна тишина. Имперските войници зяпаха вцепенени. Дори и Хромия спря неумолимото си нашествие и го загледа втренчено.

После крясъкът на орела — орел беше! — раздра въздуха. Хищната птица полетя с писъци надолу. Преди да кацне на рамото на Глезанка — с такава сила, че би разтресъл костите й — тя посочи към земите отвъд стените.

Всички глави се обърнаха нататък. Три, пет, шест, седем, осем! Вятърните китове се издигнаха в небето. Ескадрони, войски, батальони кентаври изскочиха в лек галоп от скривалищата си — копитата им барабанеха като несекващ гръм, въпреки че снегът заглушаваше тропота им. Цели участъци от гората занастъпваха към града. Скатовете започнаха да излитат от гърбовете на вятърните китове и да улавят възходящите въздушни течения. Още скатове плъзнаха над града иззад нас, за да разбере светът, че градът е обкръжен.

Глезанка се изправи на стремената и огледа околността — търсеше някой, който не е съгласен, че днес е денят на Бялата роза.

Заснежените полета изригнаха и заприиждаха говорещи камъни, които заеха позиции по предварително определени линии и оформиха скелета на стена, която щеше да се заключи около Хромия.