Глен Кук - Сребърният клин

Те двамата с бога-дърво наистина бяха намислили нещо. Но какво, не знам. Нямаше да е някоя дреболия.

Нищо не може да се мери с това да си прикован към мишената на историята в нейния ход, без понятие да си имаш какво става. Нищо лично, Чудак, стари друже, но не могат да те накарат да издадеш нещо, което не знаеш.

Глезанка нареди на Мълчаливия и братята Торква да изведат конете, за да не ги хванат отново. Щяха да ги скрият в един запустял парцел наблизо. Така ли? Ами следите? Сигурно ще ги прикрият с някоя магия.

Конете влизаха в плановете им. Каквито и да бяха те. Бях подочул част от спора й с Мълчаливия — тя му каза, че искала да откраднат още няколко.

Една героична скална маймунка, останала в храма до последния момент, едва не била изпържена от близначките — така успяла да научи възможно най-много за сделката на Изгнание за клина.

Търговията станала. Маймунката каза, че Изгнание щял да играе честно и да спази уговорката, стига онези с клина да не го измамят. Каза и че онзи, дето преговарял от тяхно име, нямал представа къде е клинът, нито пък къде се крие човекът, дето знаел.

На мен това ми се стори разумно. Както и на Изгнание, предполагам. Той не си бе губил времето да размотава посредника, само го попитал как искат да стане размяната.

Бяхме пипнали тъкмо човека, който знаеше! Бях живял дни наред в една и съща проклета палатка с него! Направо ми идеше да наритам някой и друг Нощен страж, задето ни бяха излъгали.

И Гарвана се ядосваше.

— Как, по дяволите, ще навием хората да се борят срещу империята, ако тия копелета играят честно с нас? Де се е чуло и видяло почетен магьосник?

Боманц го изгледа накриво, но така и не му се удаде възможност да възрази, защото тъкмо тогава дойде вестта, че момчетата на Изгнание идват насам.

Когато нахлуха вътре, видяха само генерал Лудата факла и приятелчето й, седнали на пода до нашия менхир джудже. Останалите също бяхме там, но Боманц ни преобрази в купчини тор и какво ли още не, а Нощната стража остана с впечатлението, че сме се измъкнали.

— Здравейте, момчета! Пак закъсняхте! — извика гръмогласно говорещият камък. — И винаги ще закъснявате. Защо не се пробудите и не минете на печелившата страна? Бялата роза ще загърби старите дрязги.

Нахлулите до един съставляваха личната охрана на Изгнание й надали бяха от наборниците, но камъкът продължи да им пили.

Те се разпръснаха. Някои изтичаха горе в плевника, където не се криеше никой. Други се заловиха да освобождават Нощните стражи. А трети се напънаха да измислят как да накарат този камък-дърдорко да млъкне.

Менхирът изчезна. И тъкмо когато спряха да се блещят, той изникна пак.

— Момчета, по-добре ще е бързо да пречистите главите и сърцата си. Вече почти се съмна, а утре преди залез-слънце Бялата роза ще излекува този град от имперската болест. — И пак изчезна.

Това последното доста ги стресна.

Камъкът отново се появи и продължи да бълва подигравки. Така се ядосаха, че почнаха да си вършат работата по претърсването през пръсти.

Навън се разнесе шум. Трима изскочиха на виелицата. Блесна светкавица и се разнесе писък. Един мъж влезе, олюлявайки се.

— Убиха всички навън. Онези взеха конете.

Мълчаливия, проклет да е, се докарваше пред Глезанка. Тя щеше да му се разсърди, задето изтрепа хората без нужда. Но аз не го обвинявах. Той прикриваше твърде много неща. Тези поне можеше да ги накара да си платят.

Още неколцина изскочиха навън, за да отмъстят за другарите си. Говорещият камък задюдюка и започна да се смее и да надава крясъци.

Мълчаливия така и не го хванаха, разбира се. Но той сгащи и още от тях. Най-сетне те изведоха генерал Лудата факла и се разкараха оттам, докато още имаше кой да го стори.

Малко по-късно Мълчаливия доведе десет коня. Той и братята Торква бяха много горди със себе си. Според мен май Глезанка оставаше единствената, която не бе доволна от тях.

Снегът престана да вали. Небето се беше прояснило. Светът почти непоносимо грееше от светлина, когато Хромия изкачи възвишението и за първи път съзря крайната си цел. Тишината малко го обезпокои. Ако не друго, то поне птички трябваше да чуруликат. А и защо вятърът носеше толкова много пушек откъм Веслоград — повече, отколкото би могъл да бълват камините и печките на града?

Нямаше значение. Никакво. Той чувстваше как онзи къс магическо сребро го зове, сякаш е роден, за да го притежава, и този клин бе изкован за него и единствено за него. Там, напред, го чакаше съдбата му, и всичките онези мишки, които драскаха наоколо и го отхвърляха, не можеха да му попречат да завладее онова, което му се падаше по право.