Глен Кук - Сребърният клин

Това не мина току-така. Гарвана и Мълчаливия ми отправиха прочутите си смъртоносни погледи, все едно аз съм нагласил цялата тази проклетия, само и само да остана насаме с нея. По дяволите. След три дни в онзи лагер на мен хич не ми беше до жени.

Бяхме поставени натясно. От знаците на Глезанка разбрах, че вече няма къде да избягаме. Не можехме дори да се върнем в храма, защото Лудата факла и капрала вероятно ги бяха чули да си говорят как сме се крили буквално в джоба на Изгнание.

Дори и онзи мишелов излетя да разузнава от въздуха. Зарадвах се. Още не беше почнал да се занася с мен, но вече ми дойде до гуша да го слушам как дразни Боманц. Нищо си му нямаше на дъртия.

Никога досега не бях виждал Глезанка объркана. Тя крачеше насам-натам, тропаше, правеше недовършени жестове и ръкомахаше насреща ми, без да си завършва мислите. Не беше уплашена, само се тревожеше какво ще стане с другите и с движението, ако не успееха да заловят Нощните стражи навреме.

Не зная докъде съм си мислил, че ще стигнем, но по онова време идеята да вържем стария Кен ми се стори добра. После, докато разговарях с Глезанка, застанах зад стола, сякаш изведнъж бях почувствал нужда да се скрия зад нещо.

Не зная колко по-късно, вероятно след някакви си две минути, забелязах някой да се движи зад Глезанка и реших, че Лопатокракия най-сетне се е събудил. Почнах да се хокам, че съм прекалено голям страхливец и не съм се възползвал от предоставената ми възможност.

Но не беше Торквата! А някой друг…

В мига, в който го разбрах, преди да успея да я предупредя, онзи опря нож в гърлото й.

— Отвържи го! — нареди той и тъй като аз продължавах да стоя със зяпнала уста, й пусна мъничко кръв. — Давай!

Заопипвах непохватно възлите.

И точно тогава Торквата реши наистина да се събуди. Според мен горкият тъпунгер така и не разбра какво става. Той излезе навън, като си търкаше очите и мънкаше нещо. Мъжът, стиснал Глезанка, го промуши с ножа, който държеше в лявата си ръка, върна се и прободе Глезанка в хълбока със същия нож, докато тя се обръщаше към него, и с подобно движение захвърли острието, с което я заплашваше.

То ме улучи в бедрото. Усетих го как се забива дълбоко и среща костта. После мърлявият под на конюшнята разтвори прегръдките си и се втурна насреща ми. Мъжът извади ножа си от Глезанка, скочи към нашия гостенин и му преряза въжетата. После понечи да ми пререже гърлото.

— Хей! — провикна се нашият гостенин. — Зарежи! Те нямаха намерение да ме пречукат.

— За втори път си завират муцуните в нашата работа. Те искат да ни очистят. Миналия път ги предупредих…

— Хайде да намерим торбата ми и да се измитаме оттук, преди останалите да са се върнали.

Ако изобщо бях способен да помръдна, щях да го целуна тоя човек. Но точно тогава нещо не бях от най-пъргавите.

Другият ме погледна.

— Кажи на тая кучка, че това е последният й шанс. Другия път — клъц! — Той прокара окървавения нож пред гърлото си. После Кен намери онази торба, която изрових в уличката, метна я на гръб и двамата потеглиха.

Щом вратата на плевника се затвори зад тях, аз стиснах зъби и извадих проклетия нож от бедрото си. Не умрях на място от загуба на кръв, по което разбрах, че не е засегнал някоя голяма вена. Пропълзях до Глезанка. Тя бе пребледняла и я болеше, но искаше първо да проверя как е Торквата.

Той беше още жив, но според мен нямаше с какво да му помогнем да остане. Казах го на Глезанка. Тя ми направи знак, че е нужно да сторим нещо.

Разбира се. Но понятие си нямах какво, по дяволите.

Гарвана нахлу вътре.

— Хванахме ги! Засега сме в безо… Какво, по дяволите, е станало, Чудак?

Вече всички бяха вътре, включително заловените наново пленници. Разказах им. Докато приказвах, един от дребосъците шпиони дойде от храма и докладва, че Изгнание бил заповядал да претърсят навсякъде за генерал Лудата факла и за неизвестни лица, предрешени като нейни телохранители.

Боманц и Мълчаливия помогнаха с каквото можаха на нас, пострадалите, а после всеки, който беше в състояние, отново излезе навън. Започваше да вали сняг.

— Ех, че забавно, а? — подхвърлих на Нощните стражи, но на тях никак не им стана весело.

Честно казано, и на мен.

— Какво ще правим, да му се не види? — изръмжа Смедс на Рибока, когато спряха да тичат, за да си поемат дъх. — Не остана нито едно безопасно място.

— Не знам. Докато те измъкна, идеите ми се свършиха — отвърна Рибока.

— Те знаят имената ни, Рибок. А онази сбирщина ни познава и по лице.