Глен Кук - Сребърният клин

Ами сега?

Тъй като бе очаквал те да се втурнат право към Изгнание, той ги причакваше на прекия път. Налагаше се да побърза, ако не искаше да ги изгуби от поглед.

Понесе се между руините като мръсен призрак, по-безшумно и от привидение. Много го биваше да се промъква. Притесняваше се единствено, и то не на шега, плячката му да не го надуши. Дни наред преди да се запише доброволец той беше твърде зает, че да се изкъпе, а за дните, прекарани зад оградата, кирта тъкмо имаше време да узрее.

Във Великата гора, за да оцелее, когато непрекъснато го дебнат диваци, човек не обръщаше внимание как мирише.

Настигна ги бързо и ги следеше от двайсетина крачки разстояние, когато двама от тях започнаха да се поздравяват помежду си.

Отекна ключовата дума: Глезанка.

Сякаш гръм го удари.

Не че беше очаквал бандата на Бялата роза да се уплаши от неговите заплахи, но не мислеше, че ще дръзнат да откраднат униформи от войниците на Изгнание, да влязат във военния лагер и да отмъкнат техния човек.

Това променяше някои неща. Времето вече не беше толкова критично. Което означаваше, че шансовете далеч не изглеждаха толкова лоши. Надали бяха останали мнозина от тях след чистките, започнали миналата седмица. Може би след като слезеха от конете, ще смогне да ги избие един по един. Голямата му тревога беше доколко агресивен натиск ще упражнят върху Смедс.

Последва ги толкова отблизо, че сякаш им бе допълнителна сянка, и то така предпазливо, че никой от тях не изпита онова чувство, че те наблюдават, от което ти настръхва вратът. И, чудо на чудесата, те го отведоха на познато за него място.

Само няколко пъти бе посещавал конюшнята на Гартсен по време на флирта му с каузата на Бунта. Но да познаваш поне донякъде разположението беше по-добре, отколкото да вървиш слепешката.

Малко преди Бунтовниците да стигнат скривалището си, той се поуплаши.

Някаква голяма птица изскочи изневиделица и кацна на рамото на един от конниците. Ездачът започна да я удря и да ругае. Птицата се разкиска и заразправя, че Изгнание бил в паника, защото някои от телохранителите му ги нямало.

Рибока си спомни, че Бялата роза наричаше Равнината на страха свой дом и говорещите същества сигурно бяха плъзнали и тук.

Късметът все още не го беше изоставил. Трябваше да смята появата на птицата за добра поличба.

Но не и човека, на чието рамо тя избра да кацне. Той искаше тя да се махне, но птицата пък не желаеше.

— Оттук нататък ще се возя — заяви тя. — В тая тъмница и курешка не мога да видя.

Рибока си спомни менажерията, която те мъкнеха в деня, когато ги бе видял пред „Череп с кръстосани кости“. И това трябваше да има наум.

След като влязоха в двора на конюшнята, Рибока обиколи веднъж мястото, много предпазливо. Не забеляза никакви стражи, но това не означаваше, че такива няма и не са се скрили вътре от студа.

Бързо захладяваше. И ако онзи тъмен облак беше какъвто той мислеше, още преди зазоряване щеше да завали сняг. Снежната покривка щеше да му създаде много ядове, докато се мъчи да се придвижва незабелязано.

Той се разтвори в сенките и тръгна да търси тайния вход, през който навремето можеше да се пропълзи вътре, на гърба на навеса, чиято задна стена бе оградата.

Все още си беше там — след всичките тези години, и май никой не бе минавал през него от старите времена насам. Отвори го много внимателно. Изобщо не вдигна толкова шум, колкото се боеше, но от него наистина по гръбнака му полазиха студени тръпки. Вмъкна се вътре плавно като дебнеща змия.

Нещо, голямо колкото котка, което обаче не беше котка, се стресна и се събуди. Той реагира пръв и ръката му го стисна за гърлото.

Имаше и друго същество, подобно на мишка или катерица, което той стъпка, докато се прокрадваше към главната конюшня, където прикована отвън стълба водеше съм плевнята горе. Той се изкачи по стълбата като течна сянка.

Вратите на плевника бяха залостени само с едно резе отвътре. Той пъхна ножа си между тях, вдигна го и се промъкна, а после отново пусна резето.

Отдолу идваше слаба светлина. Чуваха се и гласове.

На няма и десетина крачки от него имаше мъж и жена — вързани и със запушени усти. Жената гледаше в неговата посока, но не виждаше него. Приближи се…

Богове! Тия хора наистина нямаха срам! Това бе самата генерал Лудата факла. И онзи капрал от „Череп с кръстосани кости“. Всичко си дойде на мястото. Имперските власти и тези хора знаеха имената, но не познаваха лицата. Този капрал сигурно беше най-добрият наличен свидетел.