Глен Кук: Сребърният клин

Този дневник се води по идея на Гарвана, но имам предчувствието, че ако някога го прочете, той не би се гордял с него. Защото смятам в повечето случаи да разказвам истината, макар че той е най-добрият ми приятел.

Ще ми говорите вие за колоси с глинени крака! Неговите са от глина чак до кръста! Но иначе е свястно момче — нищо, че е луд и постоянно го избива на убийства и самоубийства. Реши ли Гарвана, че ти е приятел, сдобиваш се с приятел за цял живот — стиснал нож и в трите си ръце.

Аз се казвам Чудака, Филодендрон Чудака, за което трябва да благодаря на мамичка. Но на Гарвана никога не съм го признавал. Тъкмо затова станах войник — за да се махна от тия картофчовци, дето като нищо ще лепнат подобно име на едно детенце. При последното преброяване имах седем сестри и четирима братя, и всичките до един кръстени на цветя, пусто да остане.

Ако едно момиче се казва Ирис или Роза — хайде, иди-дойди. Ама един от братята е Теменужко, друг пък — Петуния. Що за хора са тия, дето се отнасят с децата си така? Че свършиха ли се хубавите имена като Разбойника и Ханджара?

Картофчовци с картофчовци!

Хора, които цял живот се бъхтят от зори до здрач да копат картофите, зелето, лука, пащърнака, цвеклото. Ряпата. Как я мразя тая ряпа! И на свине не бих я давал! При първата възможност да се измъкна, аз се записах войник.

Опитаха се да ми попречат — баща ми, заедно с чичовците, братята и братовчедите. Ама не стана. Още не мога да се начудя как онзи, дъртият сержант, успя такъв страшен вид да си докара, че цялата рода даде на заден.

Точно такъв исках да стана и аз като порасна. Ей тъй, както си стоя, така да плаша хората, че да им се подкосяват краката. Но това май трябва да си го имаш вродено.

Гарвана го умее. Само като погледне някой, дето се опитва да се бъзика с него, и онзи става бял като платно.

И така, станах войник. Минах обучението и се хванах с войниклъка — понякога с Перото и Пътешественика, друг път с Шепота, най-вече тук, по, северните краища. И разбрах, че това войниклъкът не било както си го мислех аз. Разбрах, че ми лежи на сърцето горе-долу толкова, колкото и копането на картофите. Обаче си ме биваше в занаята, макар че всеки път, когато тръгнеха да ме повишават в сержант, аз все гледах нещо да се издъня. Накрая ме пратиха при Стражите на Могилните земи. Което уж било голяма чест, ама аз така и не повярвах.

Тъкмо там срещнах Гарвана. Само че тогава му викаха Гаргата. По онова време не знаех, че е шпионин на Бялата роза. И никой друг не знаеше, разбира се — иначе нямаше да е жив. Беше един такъв мълчалив, сакат старец, който разправяше, че бил във войската на Хромия, но след като му осакатили крака, трябвало да се махне оттам. Подслон му беше една запустяла къща, която сам бе постегнал. Изкарваше си прехраната, като вършеше разни неща вместо войниците, дето ги мързеше да ги сторят сами. Стражите вземаха добри пари, но Могилните земи се простираха на стотици мили навътре във Великата гора и те нямаше за какво да ги харчат, освен за пиячка. На Гаргата му се отваряше сума ти работа — лъскаше ботуши, миеше подове, тимареше коне. Идваше да чисти канцеларията на полковника, а после сядаше да играе с него шах. Тъкмо там и го видях за първи път.

Още от самото начало надуших, че нещо намирисва. Не че се усетих за Бялата роза, но на него си му личеше, че не е избягало селянче като мен или пък градско чедо на бордеите, записало се във войската от нямане какво да прави. Той притежаваше някакво лустро и когато поиска, го показваше. Имаше образование. Говореше към пет-шест езика, можеше да чете и се случваше да го чуя да говори със стареца за неща, които хабер си нямах дори какво значат.

Та ето какво ми хрумна — ще взема да се сдружа с него, та да ме научи на четмо и писмо.

Нали се сещате, пак същата стара история. Ще се махна от село, ще стана войник, ще ми се случват какви ли не приключения и изобщо, живот ще си живея. А като се науча да чета и пиша, ще се махна от войската, ще зарежа приключенията и да видиш тогава живот!

Да, бе.

Не знам дали с всички е така. Не съм от тия, дето ще тръгнат да разпитват хората за подобни работи. Но познавам себе си достатъчно, за да знам, че нищо няма да излезе така, както го искам, и никога от нищо няма да съм доволен. Толкоз съм честолюбив, че живея тук в една стаичка с един пияница, ненадминат в умението си да си издрайфа червата, след като е излокал към три галона от най-евтиното попаднало му вино.