Глен Кук: Сребърният клин

Смедс млъкна. Изведнъж ушите му се отпушиха и слухът му долови злокобна нотка в тона на Тули. Братовчед му бе започнал да говори така, сякаш съжаляваше, че бе привлякъл и Смедс в начинанието. Може би си мислеше, че е твърде тъп, за да бъде оставен да живее. В момента го гледаше със същия онзи презрителен поглед, който твърде често му отправяше Рибока.

Той затвори очи, за да не вижда спътниците си и остави в ума му да се нижат спомени за последните десет дни. Набелязваше неща, които бе пропуснал покрай ушите си, защото беше твърде зает да се самосъжалява.

Разбира се, не можеха току-така да се изтъпанят там и да отсекат проклетата фиданка. Могилните земи се охраняваха от войници. А дори и да ги нямаше, нали самото дърво уж беше страшно магическо. В него се таеше магия — толкова велика, че бе оцеляла в тъмната битка, изтърбушила тази кървава земя.

Ясно, никак нямаше да е лесно. Ще трябва да се напъне така, както никога досега през живота си. И трябваше да внимава. Да си отваря очите и да си напряга мозъка. Това тук не беше като да учиш Кинсбровите щерки на музика.

Този ден и последвалата го нощ те си почиваха. Дори и Дъртия рибок призна, че имат нужда. На другата сутрин той излезе на оглед за място, където да построят лагера.

— Ти имаш мазоли чак до гъза, Смедс — рече Тули. — Затова остани тук и ги цери, както ти каза Рибока. Трябва да се стегнеш, за да се размърдаш, ако ни се наложи да бързаме. Хайде, Тими.

— Накъде така? — попита Смедс.

— Ще се пробваме да се приближим до оня град. Да видим какво ще понаучим. — И те тръгнаха.

Рибока се върна след един час.

— Ама че си бърз! Намери ли място?

— Не е много добро. Реката се е попреместила, откакто идвах тук последно. Брегът ей там се е стеснил до двеста крачки. Няма накъде да избягаш. Я да ти видя краката.

Смедс ги измъкна навън. Рибока приклекна, изсумтя, поопипа тук-там. Смедс потръпна.

— Зле ли е? — попита той.

— И по-зле съм виждал. Но рядко. И от влагата са взели да се скапват. И с другите сигурно е същото. — За миг той сякаш се отнесе. — Аз съм виновен. Знаех, че ти си зелен, а пък Тули е по-неорганизиран и от кокошарник. Не биваше да го оставям да припира. Бързата работа — срам за майстора.

— Реши ли вече какво ще правиш със своя дял?

— Не. Когато човек стане на моите години, вече не гледа толкова напред в бъдещето. Щото като нищо можеш и да не стигне дотам. Ден за ден, момчето ми. Ще понабера това-онова да ти наложа една лапа.

Смедс проследи как белокосият напет мъж безмълвно се скри между дърветата. Опита се да изпразни главата си от мисли. Не му се оставаше насаме с тях.

Рибока се върна с шепа треволяци.

— Накълцай ги на дребно и ги сложи в тази кесия. От всичките по равно. — Тревите бяха три вида. — Като натъпчеш кесията, затвори я и я налагай с тази тояга. От време на време я преобръщай. Листата трябва да се смачкат на каша.

— Колко време?

— Удари й към хиляда, хиляда и двеста тояги. После я изсипи в това гърне. Долей една чаша вода и я разбъркай.

— А после?

— После намачкай още една кесия. И бъркай билето в гърнето на всеки две минути. — И старецът потъна в гората, без изобщо да каже къде отива.

Когато Рибока се върна, Смедс вече бъхтеше третата кесия. Белокосият изсумтя:

— Явно не е като да не можеш да свършиш свястна работа, когато поискаш. — Той клекна и взе гърнето. — Добре. Тази кесия е достатъчна.

После накъса най-старата риза на Смедс на повои за краката му и ги напълни с влажни смачкани листа. Хладно пощипване започна да успокоява болката.

Рибока накара и останалите да си наложат стъпалата. Пови и своите.

Смедс седеше, облегнат на дънера и разтревожен. Чувстваше, че не е нито толкова закоравял, нито толкова лош, че да убие стареца.

— Там все още живеят към шейсет-осемдесет души — рече Тули. — Повечето са войници. Но ги чухме да разправят, че след два-три дни голяма тумба тръгвала на път. Ако поизчакаме, нищо няма да ни стане. Можем да приключим с разузнаването.

Поеха на разузнаване из Могилните земи след залез-слънце, на светлината на младата луна. Селището бе тъмно и смълчано. Моментът изглеждаше подходящ за обиколка из откритата местност.

Четиримата се движеха в свободна редица и почти се губеха един друг от поглед. Тули водеше към тяхната цел. По преценката на Смедс това не беше и дърво като дърво. Приличаше на тополова фиданка с дебел ствол и сребърна кора, висока към петнайсет стъпки. Нищо забележително не виждаше в нея. Че откъде бе дошла тая слава?