Глен Кук: Сребърният клин

— По-добре ще е да си седим на задниците, не ще и дума — изсумтя Смедс. Вече беше свикнал с гората. В това вече нямаше никакво приключение. Не че и преди имаше кой знае какво. Беше му писнало.

Веднага се заловиха да мятат пръти. Тримата по-млади го обърнаха на игра и започнаха да залагат от дяловете си. Прътите се понатрупаха.

На дървото тази игра не му хареса. Сегиз-тогиз изпращаше ответни удари.

Решиха, че Смедс се е побъркал, дето през нощ — през две се измъкваше да гледа как изчадието копае.

— Ти имаш повече топки, отколкото мозък — рече му Тули.

— По-добре, отколкото само да седя!

Не беше чак толкова опасно. Трябваше само да кротува. Когато си траеш, звярът изобщо не те забелязваше. Но ако се надигнеш и му се покажеш като силует, внимавай!

Работата на чудовището вървеше бавно, но то се трудеше като обладано от зли духове. Нощите идваха и си отиваха, идваха и си отиваха.

Мина време и то изкопа онова, което търсеше.

Смедс Стал го наблюдаваше през онази нощ, когато то изрови зловещата си плячка… Истински ужас — човешка глава.

Тя бе прекарала твърде много време в твърде много гробове и твърде често бе поразявана. Чудовището сключи челюсти около проскубаните остатъци от коса и вдигна страховитата си находка. Като отскачаше насам-натам, за да избегне запратените по него от дървото светкавици, то понесе главата към един заблатен вир на близката река.

Смедс се тътреше подире му. Предпазливо. Много предпазливо.

Звярът изми главата грижливо и нежно. Дървото пращеше и пукаше — не можеше да запрати силата си толкова надалеч.

След като главата бе измита, хрътката-великан, накуцвайки, се върна обратно. Смедс се промъкваше подире му, сам смаян от дързостта си. Звярът заобиколи мъртвия дракон, който повече отвсякога приличаше на странна гънка в релефа на местността. Настъпи, без да забележи, едно дрипаво парче кожа и камък, почти невидими в калта. Смедс обаче ги забеляза, вдигна ги и без да мисли, ги пъхна в джоба си.

Отвъд дракона дървото продължаваше разочаровано да пращи и пука.

Когато Смедс прибра в джоба си стария фетиш, предметът трепна и обяви на всеки, настроен на неговата вълна, че е бил обезпокоен.

Смедс спря в една сянка и замря на място. Върху ужасната глава падаше лъч лунна светлина. Виждаше я съвсем ясно.

Очите й бяха отворени. Гротескна усмивка разтягаше устните.

Тя беше жива.

Смедс насмалко да разкаля терена.

Веслоград е най-близкият град до древното бойно поле и гробище, наричано Могилните земи. Тревогата, дадена от фетиша, достигна до двама местни.

Единият бе стар-прастар мъж, живеещ инкогнито, защото бе успял да изиграе собствената си смърт по време на битката, опустошила Могилните земи. Тревогата го достигна, докато седеше и се наливаше в една бачкаторска кръчма с новите си приятелчета, които го мислеха за астролог. Когато го удари, той за миг изпадна в паника. После, облян в сълзи, изтича на улицата.

Около него се надигна въпросителна глъчка. Когато другарите му излязоха навън, за да разберат какво има, той бе изчезнал.

Денят пак излезе от онези, проклетите. Веслоград бе неспокоен град. На най-различни места възникваха безредици, конфликти между Бунта и привържениците на Империята. Под маската на политиката се извършваха и много най-обикновени престъпления. Шефът ми разправяше, че щял да заключи градската си къща и да се премести на някакво място, негова собственост, близо до Дяла. Ако го направеше, щеше да ми се наложи да решавам дали да го последвам. Исках да обсъдя въпроса с Гарвана, но…

Когато се прибрах, той беше в несвяст.

— Заради някаква си проклета жена, която дори никога не е била твоя! — измърморих аз и изритах една тенекиена чиния към другия край на стаята. Кучият му син пак не си беше направил труда да почисти след себе си. Прииска ми се да го разритам из стаята. Но още не бях побеснял толкова, че да пробвам.

Дори и пиян, и съвсем изпаднал, той пак беше Гарвана, най-проклетият човек, когото някога бях срещал. Хич не ми трябваше да се смразявам с него.

Той се събуди толкова внезапно, че направо подскочих. Подпря се на стената, за да се надигне. Беше блед, трепереше и аз дори и за миг не си помислих, че е от виното. Старецът беше толкова уплашен, че чак му се беше дръпнало лайното.

Почти не можеше да си стои на краката, без да се подпира на стената и сигурно ме виждаше троен и придружен от малки сини човечета, но успя да смотолеви: