Глен Кук: Сребърният клин

Застана на едно място така, че погледът му да е под необходимия ъгъл, и забеляза как лунната светлина блещука по среброто. Беше истинско! И веднага след това започна да чувства пулсиращата му тъмна сила — все едно то изобщо не беше от метал, а ледена висулка от чиста омраза.

Той потръпна и с усилие извърна очи.

Беше истинско. Богатството ги чакаше. Стига да можеха да го вземат.

Забърза напред. Дълъг, невисок, каменист рид препречи пътя му. Странна работа, отде ли се е взел — но по никакъв начин не го свърза с дракона, дето уж глътнал печално известния магьосник Боманц, преди самият той да бъде убит. Де да имаше повече светлина, щеше да види какво изравят ръцете и краката му изпод прикритието на земята…

Почти беше стигнал до върха му, когато чу звука. Приличаше на животинско сумтене. А изпод него се долавяше и друго, сякаш нещо рови земята. Огледа се за останалите. Не виждаше никого освен Тули, втренчен в дървото на около десетина крачки от него. То наистина изглеждаше странно. Връхчетата на листата му блещукаха със слаба синкава призрачна светлина.

Може би изгряващата луна създаваше тази илюзия.

Стигна до по-твърда опора, изправи се и отново погледна дървото. Определено там ставаше нещо странно. Сега то светеше цялото.

Погледна напред и сърцето му замря.

Нещо го наблюдаваше втренчено само от някакви си петдесетина крачки. Главата му изглеждаше голяма колкото бъчва. Очите и зъбите му лъщяха на светлината, излъчвана от дървото. Особено зъбите. Никога не беше виждал толкова много и така остри. Нито пък толкова големи.

То тръгна към него.

Краката му не помръдваха.

Той се огледа като обезумял и видя Тули и Тими в стремглав бяг да се отдалечават от дървото.

Погледна отново напред, тъкмо когато звярът скочи във въздуха с паст, зейнала, за да му отхапе главата. Метна се назад. Звярът се хвърли към него… и тогава от дървото изхвърча синя светкавица и го запрати надалеч, както човешка длан смачква летяща муха.

Смедс рухна на земята, но това не го забави нито крачка. Той си плю на петите и търти да бяга, без да се оглежда.

— И аз го видях — рече Дъртия рибок и затапи Тули, който се мъчеше да изкара, че на Смедс му се привиждали разни страхотии. — Голямо колкото къща, както каза той. Приличаше на трикрако куче великан. Дървото прати светкавица по него и то избяга.

— Трикрако куче? Хайде стига. И какво правеше то?

— Опитваше се да изрови нещо — рече Смедс. — Душеше и дращеше по земята също като куче, когато изравя кокал.

— Дяволите да го вземат! Усложнения! Защо вечно трябва да има усложнения? Със сигурност това значи, че тази работа ще отнеме повече време, отколкото си мислех. Обаче нямаме и ден за губене. Рано или късно и на някой друг ще му хрумне същата идея.

— От бързане полза няма — обади се Рибока. — Карай по-полека, свърши си работата както трябва. Ако искаш да доживееш до времето, когато ще се радваш на богатствата си, де.

Тули изсумтя. Никой и дума не обели за отказване — дори и Смедс, който бе усетил дъха на страшилището в лицето си.

— Псето Жабоубиец — обади се Тими Локан.

— К’во? — озъби му се Тули.

— Псето Жабоубиец. В тукашната битка е участвало и чудовище на име Псето Жабоубиец.

— Псето Жабоубиец? Що за име е пък това, по дяволите?

— Че аз откъде да знам? Да не би кутрето да е мое?

Шегата беше тъпа, ала всички се засмяха. Имаха нужда.

Цели три седмици Гарвана не изтрезня. Една вечер, като се прибрах, ми писна. Същия ден ми се наложи да поотупам един кретен, който си го заслужи, понеже се опита да ограби децата на моя началник. Въпреки това ми беше криво. И някак си стигнах до извода, че само Гарвана е виновен, дето съм се докарал до положение да ми се налага да тупам хората.

Той беше пиян като талпа.

— Я се виж бе, сучеш от тоя мях, като че е цицата на майка ти! Великият, прочутият корав мъжага, Гарвана — такъв злодей, че натирил благоверната си в публичните градини на Опал. Такъв злодей, че се хванал с Хромия. Въргаля ми се тук, затънал в самосъжаление, и реве като тригодишно хлапе, дето го боли коремът. Ставай и се стегни, човече. Писна ми да те гледам такъв.

С пресеклив, фъфлещ глас той ми каза да си го начукам и че това не ми влизало в работата.

— Не ми влиза, как пък не! Тая стая тук я плащат проклетите ми пари, пиянде такова! И всеки ден, като се прибера, тук смърди на престояло драйфано, на разляно вино и на проклетото нощно гърне, дето нямаш време да го изхвърлиш! Кога за последен път си си направил труда да се преоблечеш? А да се изкъпеш?