Глен Кук: Сребърният клин

Пък и Дъртия рибок, копелдакът му, дето иначе мълчеше като пукал, те скъсваше от подигравки, че нищичко не знаеш за гората. Като че всичките тия дивотии ти бяха нужни, за да оцелееш в Северните квартали.

Каква наслада би било да му прережеш гърлото!

И Тими Локан не беше по̀ стока. На тоя рижав завързак пък не му млъкваше устата. Е, вярно, през повечето време им правеше смях. Сигурно нямаше виц, който да не знае, а и ги разказваше много смешно. Пък половината бяха от ония, които до смърт ти се иска да научиш, за да разсмиваш после приятелите си — но дори и да ги запомниш, от твоята уста те все не излизат както трябва. Но за четири дни и смешките омръзват, пусто да остане.

Ала още по-зле от вицовете беше, че изтърсакът му с изтърсак като че нямаше умора. Сутрин скачаше, все едно беше сигурен, че това ще е най-прекрасният ден от живота му — и така всеки ден! На дребосъците не прилягаше да са жизнерадостни, редно беше те да са наперени и противни. Тогава с чиста съвест можеше да им фраснеш един и да им затвориш устата.

И за капак на всичко Дъртия рибок рече, че не бивало да вървят по пътя, защото можело да се натъкнат на някой, дето щял да ги разпитва по каква работа са се запътили или след като я свършат, да се присети за тях. Важно беше никой да не разбере кой го е стъкмил. Но драпането през горските шубраци беше отвратително, макар и с водач като Дъртия рибок.

На Тули му беше още по-гадно, отколкото на Смедс, ала той подкрепи стареца.

Смедс трябваше да им признае, че са прави. Но нямаше защо да признава, че заради експедицията си струва клони да го шибат, трънаци да го дерат и да разкъсват дрехите му и, Бога ми, паяжини да му се лепят по лицето.

Ала най-гадни май бяха мазолите по краката му. Още щом Веслоград се скри в далечината и те започнаха да никнат. Той чинно изпълняваше всички нареждания на Дъртия рибок, ала работата ставаше все по-зле и по-зле. Поне не загноиха. А онзи тъпанар Тими ги засипваше с шеговити историйки за разни войници, на които мазолите им загноили и после се наложило да им режат краката. Страшна веселба.

На четвъртата нощ в гората Смедс вече нямаше проблеми със заспиването. Нещо повече — бе готов да заспи на мига, щом спре.

— Започваш да се каляваш — отбеляза старецът. — Ще направим човек от тебе, Смедс.

На Смедс му идеше да го убие на място — но да вади от торбата ремъците, да ходи чак при него и да го души… всичкото това изискваше твърде много усилия.

Може би торбата беше най-гадното нещо. Трябваше да мъкне на гръб осемдесет фунта боклуци, а изядените припаси никак не облекчиха товара му.

Стигнаха до целта си в ранния следобед, осем дни след като напуснаха Веслоград. Смедс бе застанал в покрайнините на гората и оглеждаше Могилните земи.

— За това ли бил целият зор? На мен това на нищо не ми мяза! — Той стовари торбата си на земята, тръшна се отгоре й, облегна се на един дънер и затвори очи.

— Не е като едно време — съгласи се Дъртия рибок.

— Ти имаш ли си някакво друго име освен Дъртия?

— Рибок.

— Имам предвид малко име.

— „Рибок“ си е добро.

Лаконично копеле.

— Това там нашето дърво ли е? — попита Тими.

— Трябва да е то. Просто друго няма — отвърна Тули.

— Обичам те, фиданчице — рече Тими. — Ти ще ме направиш богат.

— Рибок — рече Тули — мисля, че трябва да си починем хубавичко, преди да се заемем със задачата.

Смедс поотвори едното си око и поизгледа братовчед си. От началото на експедицията Тули за първи път недоволстваше, доколкото изобщо думата беше точна. Но той си беше магарешки инат. Смедс се чудеше докога ли ще изтрае. Досега тъкмо мълчанието на братовчед му го крепеше. Щом Тули толкова много го искаше това нещо, че да издаяни на всичко дотук, значи сигурно наистина беше толкова добро, колкото разправяше.

Големият удар? Ударът, към който се стремяха цял живот? Възможно ли е? И само за това да беше, Смедс щеше да стиска зъби и да си трае.

И Рибока бе съгласен с Тули.

— Аз не бих тръгнал по-рано от утре вечер. Най-рано. Може би следващата нощ. Чака ни подробно разузнаване. Налага се да изучим местността като географията на любовница.

Смедс се навъси. Това ли е същият онзи Рибок, дето дума не обелваше?

— Трябва да си намерим закътано местенце за лагер и да изградим допълнителна база за спешни случаи.

Смедс не се сдържа.

— Що за глупотевини, по дяволите? Защо да не отидем направо там, да отсечем проклетото дърво и да се измитаме?

— Млъквай, Смедс! — скара му се Тули. — Къде си бил през последните десет дни, дявол да го вземе? Изтръскай си лайната от ушите и си напъни мозъка — той не служи само за да им пречи да се пляскат едно в друго!