Глен Кук: Сребърният клин

— Ще им отпуснем два-три часа, та да не изглежда, все едно ги преследваме — рече той. — А после и ние се измитаме оттук.

— „Ние“ ли?

— Ти да не би да искаш да останеш?

— Но това ще бъде дезертьорство.

— Те хич няма и да разберат дали си жив или мъртъв. Още не са преброили главите — вдигна рамене той. — Ти си решаваш. Или тръгвай с мен, или си остани тук.

Личеше си, че му се иска да тръгна. Тогава той си нямаше другиго освен мен. Но нямаше да ми се моли. Не и Гарвана, коравия мъжага.

Не виждах никакво бъдеще в Могилните земи, а че нямаше да се върна да паса говеда из картофените поля, това беше повече от ясно. А и аз си нямах другиго на света.

— Добре, брой ме и мен.

Той пое към града или по-точно към руините му, останали след битката. Аз се мъкнех подире му. След малко той рече:

— Знахаря ми беше най-близкият приятел, докато бях в отряда — доколкото изобщо ми беше приятел. — Все още се чувстваше объркан.

Знахаря беше шефът на наемниците. По времето, когато Гарвана дошъл при тях, той не бил шеф, но от ония времена насам те сменили няколко началници. Гарвана се чувстваше объркан, защото след победата над Властелина между него и стария му приятел бе избухнала свада.

Вероятно за да се докара пред Глезанка, Гарвана решил, че може да приключи с всичко и да му тури чертата, като се отърве от Господарката, изгубила магическите си способности в тази битка. Обаче Знахаря му се опъна и не го подкрепи, и за да му покаже, че не се шегува, му боцна една стрела в хълбока.

— Дали човек, който се отдръпва и те оставя да правиш каквото си искаш и когато си искаш, е приятел?

Той ме изгледа озадачено.

— Може би е бил много повече неин приятел, отколкото твой. Доколкото съм чувал, доста време са си прекарвали заедно. Заедно са препуснали към залеза. А знаеш как приемат тези хора братството — подкрепят се, каквото ще да става. Отрядът е тяхното семейство и са заедно срещу целия свят. Достатъчно си ми разправял.

Можеше и още да добавя. Например да му кажа в цифри какво точно изпитват към братята, избягали от тях, но той не би ме разбрал.

Нямаше по-голям храбрец в битката от Гарвана. Пред никого и пред нищо не би трепнал. Но що се отнася до чувствата — станеше ли напечено, той на минутата бе готов да си стегне багажа и да офейка. Така бе постъпил с Отряда, така направи и с Глезанка, но те успяха да се погрижат за себе си след това.

Мисля, че най-гадния номер, който някога е правил и който продължава да го тормози, е, че избягал от децата си.

Зарязал ги, когато постъпил в Черния отряд. Може и да си е имал основания по онова време, при това сериозни. Добри оправдания си намира. Но няма как да се измъкне от факта, че е зарязал децата си твърде малки, когато те не са можели да се грижат за себе си. Без да направи нищо за тях. Дори не беше споменавал никому, че има деца, преди да го каже на мен — докато все още беше Гаргата и се опитваше да разбере какво е станало с тях. Сега те трябваше вече да са големи. Ако бяха оцелели, разбира се.

Но Гаргата така и не научи нищичко за тях.

Досещах се, че сега той щеше да си постави задачата да ги издири. Нямаше какво друго да прави. А докато се влачеше през гората в южна посока, звуците, които издаваше, подсказваха, че тъкмо това си е наумил.

Стигнахме чак до Веслоград. Той като се запи, изобщо не изтрезня.

И аз се запих. Заиграх се с разни лоши момичета… Всичко онова, което правят мъжете, след като дълго време са живели вдън горите и най-сетне попаднат в града. Цели четири дни се потих над задачата, а после цял един ден гасих махмурлука. А сетне погледнах Гарвана и разбрах, че той тепърва започваше.

Поразтърсих се и ни намерих евтина квартира. После се цаних да охранявам семейството на някакъв богаташ. Работата не беше трудна. Из града се носеха всякакви слухове за случилото се в Могилните земи. Богатите усещаха, че се задават смутни времена и искаха да се подсигурят.

Глезанка и нейната свита, от известно време се подвизаваха някъде из града. Както и остатъкът от Черния отряд. Но не се натъкнахме на никого от тях, преди да потеглят по-нататък.

Не бяха минали и четири дни, откакто напуснаха Веслоград, когато на Смедс му дойде до гуша от идеята на Тули. В гората нощем бе студено. Нямаше къде да се скриеш от дъжда. Цели орди буболечки те полазваха и те гризяха и когато вече съвсем ти писнеха, не можеше да се отървеш от тях, като от въшките, бълхите и дървениците. Земята никак не беше удобна за спане, ако изобщо можеше да заспиш от всичката врява, която се вдигаше през нощта. Вечно се намираше някоя съчка, камък или корен, които да те глождят.