Глен Кук - Сребърният клин

Тули думкаше по вратата, а Смедс упорито не му обръщаше внимание. Момичетата на Кимбро от горния етаж — Марти и Шийна, съответно по на единайсет и дванайсет години, бяха дошли „на урок по музика“. Сега тримата се въргаляха голи по дрипавите одеяла и единственият видим музикален инструмент бе кожената флейта.

Смедс изшътка на момичетата да престанат да подскачат и да се хилят. Някои хора биха се възхитили от начина, по който той ги подготвяше за живота занапред.

Дум. Дум. Дум.

— Хайде, Смедс, отваряй. Аз съм, Тули.

— Имам си работа.

— Отвори, де. Трябва да обсъдим една сделка.

Смедс се измъкна с въздишка от плетеницата млади кльощави ръце и крака и се затътри към вратата.

— Братовчед ми. Свестен е.

Момичетата бяха доста сръбнали и изобщо не им пукаше. Не направиха никакъв опит да покрият голотата си. Когато Смедс въведе Тули в стаята, те само се ухилиха до уши.

— Това са едни приятелки — обясни Смедс. — Ще се включиш ли? Те нямат нищо против.

— Друг път. Разкарай ги оттук.

Смедс изгледа накриво братовчед си. Тоя много почнал да командва, бе!

— Хайде, момичета, обличайте се. Татко има да си говори по работа.

Тули и Смедс ги гледаха как навличат дрипавите си премени. На Смедс и през ум не му мина да се облече. Шийна игриво го плесна по мъжката гордост.

— Доскоро!

Вратата се затвори.

— Гъзът ти ще увисне на въжето — рече Тули.

— Колкото и твоят. Трябва да те запозная с майка им.

— Пари има ли?

— Не, ама как само свири на валдхорна! Много си пада. Като почне, направо не може да се спре.

— Кога ще разчистиш тая кочина?

— Веднага щом прислужницата се върне от почивка. Та кажи, какво толкова важно има, че да ми разваляш купона?

— Чу ли какво е станало в Могилните земи?

— Подочух разни истории, обаче не им обърнах никакво внимание. На мен какво ми пука? Хич не ме засягат.

— Може и да те засегнат. Чу ли за сребърния клин?

Смедс се замисли.

— Да, нахакали го в някакво дърво. Хрумна ми, че ще е добре да го гепим, ама после се позамислих и се сетих, че то няма да има достатъчно сребро, та да си струва да се бие толкоз път.

— Не е работата в среброто, братовчеде, а в онова, което е заключено в него.

Смедс напъна мозък, но нещо не усещаше накъде бие Тули.

— Я по-добре говори в цифри.

Острият ум не беше нещо, с което Смедс Стал бе прочут.

— В тоя грамаден гвоздей е заключена душата на Властелина. Което значи, че това желязо е страшно нещо. Хващаш някой по-сръчен магьосник и той ти изковава страховит амулет за вечни времена. Като в приказките, нали се сещаш.

— Ама ние не сме магьосници — намръщи се Смедс.

Тули взе да се изнервя.

— Ние ще сме посредниците. Отиваме там, изкопаваме онуй дърво и го скриваме, докато се разнесе мълвата, че е изчезнало. После го обявяваме за продан. На тоя, който предложи най-много.

Смедс продължи да се мръщи и напрегна мозъка си до краен предел. Да, той не беше гений — но подла, долна хитрост притежаваше в изобилие, а и се беше научил да оцелява.

— На мен тая работа ми се струва много опасна. Ако искаме да излезем от нея цели и невредими, помощ ще ни трябва.

— Така си е. Дори и леснината — да се замъкнем там и да освободим тая проклетия, ще е работа за повече от двама души. Във Великата гора хора, дето хабер си нямат от гори, сигур ще видят доста зор. Според мен ще са ни нужни още двама и единият трябва да разбира от гори.

— Тули, тук вече си говорим за делба на четири. А по колко ще делим?

— Не знам. Дай им време да наддават и ще се уредим за цял живот, тъй си мисля аз. И не ти говоря за никаква делба на четири, Смедс. На две. Всичко си остава в семейството.

Двамата се спогледаха.

— Измислил си плана — рече Смедс. — Кажи ми го.

— Нали познаваш Тими Локан? По някое време служеше във войската.

— Колкото да се сети как да издрапа по хълма. Да. Бива си го.

— Изкара във войската достатъчно дълго, че да разбере кое какво е. Можем да се запишем войници там. Няма ли да ти се сломи сърцето, ако го намерят в някоя уличка с разбита глава?

Тоя беше от лесните въпроси.

— Не.

Нищо нямаше да му стане на сърцето му, щом тоя, дето са го намерили, не е Смедс Стал.

— Ами Дъртия рибок? Навремето той слагаше капани във Великата гора.

— Някоя и друга точна стрела.

— Тъкмо такива ни трябват. Чисти мошеници, а не хора, дето ще се опитат да ни прецакат с нашия дял. Какво ще кажеш? Да се пробваме ли?

— Я пак кажи за каква печалба си говорим.