Глен Кук - Сребърният клин

— Събирай си багажа, Чудак.

— Какво?

Като се подпираше на стената, той креташе към купчината от негови вещи.

— Току-що нещо в Могилните земи се изтръгна на свобода… Божичко! — Той коленичи, притисна корема си с ръце и започна да повръща. Дадох му вода да си изплакне устата и кърпа, за да я избърше. Той не възрази. — Измъкна се на свобода. Нещо, черно като…

Още един пристъп.

— Сигурен ли си, че не е кошмар? — попитах го. — Или пък гроздовите страшилища?

— Истинско беше. А не от виното. Не знам как така го разбрах. Виждах толкова ясно, сякаш сам там. Съзрях и онзи звяр, когото всички наричаха Псето Жабоубиец. — Говореше бавно и се опитваше да не плете езика. Но въпреки това фъфлеше. — И с него имаше нещо. Нещо още по-голямо. Нещо, принадлежащо на истинския мрак.

Не знаех какво да кажа. Той си вярваше, въпреки че аз не му се връзвах. Беше почистил повръщаното и започна да пъха нещата си в една торба.

— Къде държиш конете? — попита той.

Говореше сериозно. Не можеше да ходи, а мозъкът му бе станал на туршия, но, по дяволите, имаше намерение да направи нещо, и то веднага.

— При Тълда. Защо? Къде тръгна?

— Трябва да намерим помощ.

— Помощ ли? Ние? Забрави ли, че тук аз си имам работа? Нося отговорности! Не може да се метнеш ей така на коня и да погнеш огънчетата, дето си ги видял в блатото, щото си се насмукал с някакво вино менте!

Той побесня. И аз също. Поразкрещяхме се. Той ме замеряше с разни неща, защото не беше във форма да ме ступа. Аз стъпках мяха му до смърт и гледах как „кръвта“ бавно струи по пода.

Хазайката нахлу с ритник. Тежеше има-няма сто кила и беше люта като змия.

— Казах ви, че няма повече да търпя това, копелдаци недни…

Изблъскахме я навън. Тя беше лъжкиня и измамница, тормозеше ни и сигурно крадеше от стаите, когато си мислеше, че няма да я спипат. Запокитихме я надолу по стълбите, а после се разхилихме като две дечица хулиганчета. Там, долу, тя пак се разциври. Нищичко й нямаше.

Смехът ми секна. Не беше наранена, но като нищо можеше и да бъде. Пък и извинението, че съм пиян, не важеше за мен.

— Напускаш града, доколкото разбирам?

— Да. — Чувството за хумор бе изоставило и него. Бледнееше като призрак.

— И как ще се измъкнеш от града? Среднощ е!

— Посредством паричния фактор. Вълшебният ключ. — Той метна торбата си на рамо. — Ти готов ли си?

— Да. — От самото начало знаеше, че ще тръгна с него.

— Хей, Кенеф! — провикна се стражникът към вратарската къщичка, докато Гарвана подрънкваше с монетите. — Размърдай си задника, че пак имаме клиент. — Той се ухили извинително. — Кенефа денем работи и друго, скубе пилци. Прекалено много деца е народил. Човек ще си помисли, че след първата дузина все ще се научиш как да се спираш. Ама не и Кенефа. — Продължаваше да се хили.

— Тъй то — съгласих се аз. — Тая вашта работа бива ли я? Не съм виждал много хора, на които работата им да им допада като на тебе.

— Нощните смени обикновено са си доста скучнички. Обаче тази нощ падна пара.

— И други ли са минали преди нас?

— Само един. Някакъв старец, преди около час. Ама така се беше разбързал, че пръсна монети навсякъде!

Ей на това му се вика основен дебел намек. Гарвана не му обърна никакво внимание. Аз продължих с любезния разговор, докато Кенефа се домъкна с ключовете и отвори малката вратичка в голямата порта. Гарвана все така гледаше втренчено право напред. Когато Кенефа отвори, той подхвърли няколко сребърни монети.

— Амчи благодаря, ваша милост. Идвайте, когато си щете! Когато си щете! Тук, на Южната порта, имате приятел!

Гарвана не каза нищо, само направи гримаса и изведе през портата коня си на обляния от лунна светлина път.

— Благодаря — казах аз на стражниците. — Пак ще се видим.

— Когато кажете, ваша милост, когато кажете! Аз съм ваш човек!

Гарвана трябва да им беше платил добри пари.

Гримасата бе позната, макар и от доста време да не я бях виждал.

— Хълбокът ли пак те тормози?

— Ще се оправи. И по-зле съм пътувал.

Киселякът му с киселяк. Почти беше изтрезнял от виното, но пък сега го налягаше махмурлукът.

— Това твое оздравяване доста се проточи.

— А ти какво очакваш, по дяволите? Вече не съм толкова млад. А и Знахаря ме уцели с една от нейните стрели.

Гарвана като че не му държеше карез. Просто не можеше да проумее постъпката му.

Вероятно не искаше да проумее. Неговата представа за себе си беше, че Гарвана действа, а не мисли.

Понякога се чудех как ли може да си тъпче главата с такива боклуци.