Глен Кук - Сребърният клин

Рибока и Тими влагаха повече в това от Тули. Според Смедс той не можеше да ги посече. Особено след като наградата не беше толкова голяма, колкото братовчед му очакваше. Следователно нямаше нужда да проявяваш алчност, да му се не види.

Смедс приклекна до своя пън и остави багажа си в приготвеното за него гнездо от клонки. Тули вече беше на реката и се плискаше шумно.

— Шшшт! — обади се Рибока. Всички се вцепениха освен Тули, който продължаваше да се плацика бурно.

Дъртия рибок се ослуша.

Смедс долавяше единствено тишина. И светкавиците бяха престанали.

Рибока си отдъхна.

— Нищо не се движи. Имаме време да се съблечем.

Смедс чу думите на стареца, но не си губи времето да се разсъблича гол и да бута.

Легнал по гърди върху един пън посред реката, посред нощ, Смедс усети първите бодежи на паниката. Не виждаше острова, към който се бяха запътили, макар че Рибока каза, че нямало как да го подминат от мястото, където бяха напуснали брега. Течението щяло да ги отнесе право при него.

Това никак не му вдъхваше увереност. Той не можеше да плува. Ако подминеше острова, сигурно течението щеше да го отнесе чак в морето.

Внезапен залп от сини проблясъци огря реката. Той с изненада забеляза, че Рибока и Тими са наблизо. А Тули, въпреки че пляскаше като бесен, бе само на стотина стъпки пред тях.

Усети подтик да каже нещо, каквото и да е, само колкото да почерпи смелост от общуването. Но нямаше какво. А и тишината беше наложителна. Нямаше смисъл да си търси белята.

През идущия час той преживя отново всеки миг на страх, който бе познал някога, всички примери за лош късмет и беда. Когато забеляза тъмната грамада на острова право пред тях, вече беше капнал от умора.

Сушата не беше кой знае какво. Широка към трийсетина стъпки и двеста крачки дължина — нокът, завършващ с нанос, по който бяха избуяли плевели и храсталаци. Никой от храстите не бе по-висок от човешки бой. Смедс реши, че за скривалище мястото си е направо жалко.

В този миг обаче то им се виждаше рай.

Минута по-късно Рибока прошепна:

— Достатъчно плитко е — стигаме до дъното. Минете пеш от другата страна така, че тук да не оставяме следи от излизане.

Смедс се плъзна във водата и откри, че тя му стига едва до кръста. Той последва Рибока и Тими — пръстите му жвакаха в калта по дъното, а прасците му се оплитаха във водни растения. Тими настъпи нещо гърчещо се и изскимтя.

Смедс погледна назад. Нищо. Фойерверки нямаше от последния залп, който бе осветил спътниците му в реката. Гората започна да възобновява нощното си шумолене.

— Защо се забавихте толкова, бе? — попита Тули малко напрегнато.

— Позабавихме се, за да вземем това-онова, та тук да не умрем от глад. Ти какво щеше да ядеш, кълбовидни мълнии ли?

Смедс се зачуди дали сегиз-тогиз по някоя доза напрежение не е полезна за здравия разум на човека. По време на безпомощното си пътешествие той бе изровил и още полезни спомени.

Тули вече го бе изоставял. Когато бяха малки — просто ей така, от жестокост, а по-късно го зарязваше на милостта на разни побойници или оставяше някой търговец да го пребие, когато той неволно бе разсейвал човека, докато Тули грабне шепа медни монети и побегне.

Тули пое вахтата.

Смедс различаваше контурите на бъдещето. Тули възнамеряваше да накара Дъртия рибок и Тими да гепят клина. И после да накара дъртия тъпак Смедс да ги пречука. Накрая да грабне плячката и да се махне. На кого да се оплаче Смедс, когато е изцапал ръцете си с кръвта на двама души?

Такъв си беше Тули. Точно такъв.

На острова останаха четири дни — хранеха комарите, печаха се на слънце и чакаха. Най-трудно беше на Тули. Той си просеше храна, колкото да не умре, но не можеше да вземе назаем сухи дрехи или завивка, с която да си направи сянка.

Смедс имаше усещането, че Рибока протака с чакането главно в чест на Тули.

На четвъртия ден следобед Рибока излезе на брега на реката. Пеш. Каналът между острова и брега никъде не беше по-дълбок от височината на гърдите. Той носеше необходимите му вещи на главата си.

Върна се чак по тъмно.

— Е? — попита Тули, единственият от тях, на когото бяха останали някакви запаси от нетърпение.

— Няма ги. Но преди да заминат, са намерили нашия лагер и са го оплячкосали. Отровили са всичко и са сложили десетки капани. Няма да се връщаме там. Може би ще можем да намерим всичко, което ни е нужно, в града. На местните вече не им трябва нищо.

Смедс научи истината за доклада на Рибока на другия ден, след като се отбиха в стария лагер, за да покаже на Тули, че не си е губил времето, като му е пилил за багажа. Бяха клали наред — без да пощадят и кучетата, домашните птици и добитъка. Утринта беше топла и не полъхваше никакъв ветрец. Крилата на милиони мухи изпълваха гората с тягостно бръмчене. Лешоядите грачеха, ръмжаха и цвърчаха — караха се, като че угощението не бе достатъчно за десет пъти повече от тях.