Глен Кук - Сребърният клин

Главата леко се извърна. Изразът, изписан върху лицето-развалина, бе презрителен.

— Не изоставай или умри — прошепна тя и кимна на мъжете да го вдигнат на гърба на звяра. И препусна, полудял от жажда за мъст.

Онези, които Гарвана преследваше, никак не се стараеха да прикриват по кой път са поели. Според мен са си мислели, че няма защо. Както и да е, Гарвана знаеше накъде се е запътил онзи, когото преследваше. Към някакъв град на име Катовар, чак на южния край на света.

Познавах го този Знахар. Той и момчетата от неговия Черен отряд добре ме подредиха в Могилните земи, макар все пак да не се престараха. Излязох жив от тази работа. Затова към тях изпитвах смесени чувства. Корава банда бяха. На мен не ми се искаше много-много да ги хванем.

Колкото повече яздехме, толкова повече Гарвана пресъхваше и се превръщаше в истинския Гарван. Не, не ви говоря за Гаргата, когото опознах след първата ни среща, а за истинския разбойник, толкова корав и безмилостен, сякаш бе самата смърт. Според мен, след като взе решението, че има нещо друго за вършене, въобще не се и сещаше за пиене.

Всяка сутрин, преди да потеглим, и всяка вечер, след като построим лагера, се упражнявахме. Дори и в най-слабата си форма единствено това бе по силите ми, за да се справям с него. Когато наистина започна да се възстановява, той ме биеше наред във всичко, освен в хвърлянето на камъни и бързоходството.

Раненият хълбок изобщо не облекчаваше положението му.

Никога не се отбиваше в хан или в село. Пазеше се далеч от изкушението, предполагам.

Никога няма да ме впечатлите с каквото и да било, ако ще ми разправяте измишльотини, а никога не сте виждали Кулата в Чар. Толкова грамадно нещо просто не бива да съществува. Сигурно е висока петстотин стъпки и е черна като сърцето на ястреб. Никога преди не бях виждал такова нещо и сигурно никога няма и да зърна.

Не се приближавахме твърде много. Гарвана каза, че нямало смисъл да привличаме вниманието на тукашните хора. И беше много прав. Това бе сърцето на империята, домът на Господарката и на всички онези стари чудовища, наречени Десетте, Които Били Покорени.

Изминах няколко мили с наведена глава, докато Гарвана се спотайваше наоколо и се опитваше да разузнае нещо. Много ми беше хубаво, че си почивам след всичките тези стотици мили на кон.

Той се материализира сред залеза, обагрил хоризонта с пожари, сякаш е настъпил краят на света, и седна срещу мен.

— Не са в Кулата. Отбили се там за една-две седмици, но после продължили на юг. Тя ги последвала.

Длъжен съм да призная, че изстенах. Никога през целия си престой в казармата не съм хленчил, но и не ми се бе налагало да издържам подобно изпитание. То това не е за хора.

— Настигаме ги, Чудак. Бързо. Ако и в Опал се разлигавят, също като тук, ще ги хванем — Той ми се ухили мазно. — Нали искаше свят да видиш.

— Ама не целия проклет свят само за седмица. Аз, един вид, разчитах да се насладя на гледките.

— Ако не ги накараме да се обърнат и да се запътят към бедата, може и да не остане много свят за гледане.

— Като стигнем, ще отделиш ли време да си потърсиш децата? — Искаше ми се да видя морето. От мъничък го исках. Един пътешественик бе минал някога и ни разказа на нас, децата, разни лъжи за Градовете на скъпоценните камъни и Морето на Страданията. От този ден нататък, докато копаех картофите или скубех плевелите, аз непрестанно мислех за морето. Представях си, че съм моряк и търкам с пемза палубата, но някой ден ще стана собственик на кораб.

Какво ли знаех аз?

Но още повече от морето исках да видя как Гарвана постъпва правилно със себе си и с децата си.

Той ме изгледа странно, а после отклони въпроса, като изобщо не му отговори.

Докато яздехме, събрахме оттук-оттам цял арсенал. В покрайнините на Опал ни се удаде шанс и да се похвалим с него. Не че свърши кой знае каква работа.

Една грамадна стара черна желязна карета с космат задник изскочи с рев от града и се понесе по пътя право към нас — пустите му коне сякаш издишваха огън! Не бях виждал такова нещо.

Гарвана обаче беше.

— Това е каретата на Господарката! Спри я! — Той измъкна един лък и натегна тетивата.

— Каретата на Господарката? Да я спра? Човече, ама ти си откачил! Имаш курешки вместо мозък! — И аз извадих лъка си.

Гарвана вдигна ръка — сигнал за тях да спрат. Опитахме се да си придадем вид „Трай си и вади! Парите или живота!“. Да се направим на гадове.

Кочияшите дори не намалиха ход. Сякаш изобщо не ни виждаха. Най-накрая се търколих с гъза напред в една канавка, около педя пълна с вода и тиня. Когато станах, видях, че Гарвана се е нахакал в едни къпинови храсти от другата страна.