Глен Кук - Сребърният клин

— Нагли копелета! — кресна той подир каретата.

— Да бе, никакво уважение към двама честни разбойника!

Гарвана ме погледна и се разсмя. Стрелнах го и аз и също се разхилих. След малко той каза:

— В тая карета нямаше никого. — Гласът му прозвуча озадачено.

— Че кога намери време да провериш?

— Мисля, че знам какво става. Хайде. Трябва да побързаме. Хвани си коня.

Хванах го. Този кон беше твърде тъп, че да злобее срещу някого. Но неговият жребец продължаваше да го разкарва насам-натам и изглеждаше, сякаш мисли: „Този лайнян номер няма да ми го извъртиш втори път, кучи сине!“ Тази игра се проточи. Най-сетне я прекратих, като се промъкнах зад коня от другата страна.

Докато се моткахме тук, пропиляхме близо половин час.

Когато стигнахме до брега, големият черен кораб бе на около половин час надолу по канала. За минута ми се стори, че Гарвана ще накълца скопения си кон на стръв за риба. Но той просто слезе от него и застана на кея, загледан в морето. Когато някой местен ни изръмжеше, че сме му пречели да мине, той само му хвърляше онзи поглед, който смразяваше сърцето и ускоряваше крачката.

Връщаха му го, обаче. Там, на брега, мъжете не бяха мекушавци.

Черният кораб се стопи в маранята над водата. Гарвана се върна разтреперан при шумотевицата и миризмата на риба.

— Май ще трябва да продадем конете и да намерим кораб, който да пътува до Берил.

— Чакай малко, човече. Стига толкова. Разумът си е разум. Смяташ да ходим чак на края на света? Я се огледай тук. Това е Опал. Кажи-речи откакто те познавам, те слушам как приказваш, че трябвало да се върнеш в Опал и да разбереш какво е станало с децата ти. Погледни. Тук сме! Да го направим.

Този човек ми беше приятел. Но имаше проблеми с ината. Преди да стане Гарвана, той беше Гаргата, а преди да стане Гаргата, е бил Гарвана. А някога, много отдавна, преди да стане за първи път Гарвана, е бил някой друг. Не съм наясно кой, но знам, че е бил високопоставен и е дошъл от Опал, където зарязал двете си деца близнаци, а после се събрал със Знахаря и онази банда и тръгнал на север за битката в Защитника.

Просто зарязал дечицата на произвола на съдбата. Измъчваше се, защото не знаеше какво е станало с тях, защото като баща Гарвана не беше лайно. Колкото до мен, мислех, че е крайно време най-сетне да оправи тази работа.

Той дълго мисли за това. Не откъсваше поглед от брега на изток, сякаш отговорът можеше да дойде оттам. Когато погледнех нататък, аз виждах богаташки къщи по върховете на скалите с изглед към морето. Винаги съм подозирал, че е бил от заможните.

— Може би на връщане — най-сетне изрече той. — Когато отново се отправим на север.

— Добре.

— Глупости!

Той долови мисълта ми и сякаш се сви в себе си. Не ме поглеждаше.

Най-добрият кораб за Берил, който намерихме, беше някаква тлъста плоскодънна гемия, която тръгваше след два дни. На мен ми призляваше само като я погледна.

Тази нощ Гарвана се насмука здравата, макар повече и думица да не обелих за децата му. Сигурно ми четеше мислите. Или пък своите, което е още по-зле.

Аз станах рано. Гарвана цял ден щеше да го мъчи махмурлук. Той беше от ония стари пръдливци, дето вечно ти разправят как като били млади, махмурлук не ги ловял. Тръгнах да поразгледам.

Справих се много добре. Така и не се загубих. А в града, който две поколения е бил част от империята, живееха всякакви хора и почти навсякъде намирах по някого, който да говори някой от познатите ми езици.

Не беше кой знае колко забавно да се ровиш в миналото на приятел. И без това не научих кой знае какво. Почти не можах да намеря човек, който да си спомня нещичко — а онова, което помнеше, приличаше повече на вълшебна приказка. Добрите истории винаги се раздуват. Но мисля, че успях да извлека нещо разумно от всички тези небивалици.

Много, много отдавна някакъв тип на име Хромия бил губернатор на провинцията, в която влизал и Опал. Хромия бил един от първите Десет, Които Били Покорени, немъртвите дяволи-магьосници, защитници на Господарката. Наричаха ги Покорените, защото някога, докато сами си били господари, представлявали големи злодеи, но после били поробени от много по-велика и по-мрачна сила.

Този, Хромия, бил възможно най-покварения и калпав губернатор, който някога е съществувал.

По-късно се запознах с този тип. Бе пристигнал в Могилните земи за последната голяма битка и там си получи своето. Мога само да кажа, че нито един човек по този широк свят не е проронил сълза, когато той пукна. От всички Покорени този беше най-побърканият и най-гадният.