Глен Кук - Сребърният клин

Както и да е, в Опал той бил шефът и заедно с приятелчетата си съсипвал провинцията и крадял дори и медните монети от очите на покойниците. Някой си Баронет Вран, чието семейство се съюзило с империята, когато тя стигнала дотук, заминал нейде по служба. Докато го нямало, неговата благоверна се забъркала с бандата на Хромия до такава степен, че спомогнала семейството на баронета да бъде лишено от повечето си почести и титли и от всичките си имоти. Помогнала да натопят някои от чичовците, братята и братовчедите, за да ги екзекутират ида им конфискуват имотите.

За нея не можах да науча много. Бракът им бил уреден и в него никога не е имало любов. Останах с впечатлението, че договорът е сключен, за да се прекрати някаква вражда, траяла сто години. Но не станало.

Тя разчистила и изтрепала цялото семейство на Гарвана. После той убил и нея, и цялата й банда, освен самия Хром. Навярно е можел да си възвърне всичко, стига да е искал. Хромия никога не е бил в добри отношения с Господарката. Но Гарвана намерил Глезанка, Бялата роза, превърнала се в неин смъртен враг…

Никак не се справих зле с разследването, макар и да се хваля самичък. Въпреки че не успях да науча нищичко за децата на Гарвана. Натъкнах се само на двама души, които си спомняха, че е имало и деца, ала те не знаеха какво се е случило с тях.

Май на никого не му пукаше, освен на мен.

Продадохме конете. Парите от тях не стигнаха. След цялото това изтощително препускане на юг те бяха доста скапани. Лош махмурлук мъчеше Гарвана и той не беше в настроение да спори. Но аз на стари години започвах да проявявам храброст.

— Какъв е смисълът да преследваме Знахаря до другия край на света? — попитах го. — Особено като се има предвид, че последния път, когато се натъкна на него, той забоде в теб стрела? Да кажем, че го хванем. Ако той не свърши работата, ако изобщо ни послуша, какво ще направи той за ставащото на север?

Трябва да призная, че бях доста скептично настроен към онова, което той твърдеше, че може би се е случило там. Макар и на времето да беше учил малко черна магия.

Сигурно на това му се вика заяждане. Казах му:

— Доколкото знам, ти имаш много по-важна работа тук, в Опал.

Той ме изгледа гадно.

— Не ми пука особено какво мислиш по въпроса, Чудак. Гледай си работата.

— То е и моя работа. Мен ме мъкнат през половината свят и накрая може и да ме пречукат някъде, на някое място, дето не съм го и чувал, само защото главата ти е пълна с проблеми.

— Ти не си роб, Чудак. Никой не ти е опрял нож в гърлото.

Не можех да му кажа „Аз съм ти длъжник, човече, но ти нищо няма да разбереш от това. Преди да пропаднеш, ти ме научи да чета и пиша и да повярвам, че струвам нещичко като човек.“ И затова казах:

— Ако те зарежа, кой ще те мие, като се омажеш целия с повръщано? Кой ще те влачи после, сбиеш ли се в някоя кръчма и ти смачкат гъза от бой?

Предната вечер той бе свършил тъкмо тази работа и ако не се бях появил навреме, можеше и да го утрепят.

Него, хукналият да спасява света.

Той беше в скапано настроение. От махмурлука здравата го цепеше глава. Хълбокът го болеше. Както и цялото тяло — от боя. Но дори и в това състояние не можеше да намери начин да ми отговори. Каза само:

— Ще направя каквото съм намислил, Чудак, независимо дали е право или криво. И ми се ще и ти да си с мен. Ако не можеш да се справиш, няма да ти се разсърдя.

— Но какво друго, по дяволите, да струвам с живота си? Нищо не ме връзва.

— Защо тогава само се заяждаш?

— Понякога ми се иска да знам, че в онова, което правя, има някакъв смисъл.

Качихме се на кораба, който, както се оказа, караше зърно и сега отиваше, натоварен с баласт, да вземе нов товар. Заминавахме за краища, които, дори и Гарвана не беше виждал. И преди да стигнем закъдето бяхме тръгнали, и двамата бяхме повече от сигурни, че не е бивало да го правим. Но когато собственикът отказа да обърне кораба, решихме все пак да не се пробваме обратно пеш до Опал.

Всъщност пътешествието далеч не започна чак толкова зле. Но после се наложи да отвържат въжетата, които прикрепяха кораба към кея.

В средата на пътя ни застигна буря. По това време на годината тя връхлетя съвсем неочаквано. „През този сезон няма бури“ — обеща ни един от екипажа, след като вятърът сцепи едно платно, което моряците не свиха навреме. И още четири дни продължи да няма бури през този сезон, все така. Затова, когато пристигнахме в пристанището на Берил, бяхме закъснели с още четири дни.