Глен Кук - Сребърният клин

Той отново излезе от района.

Неговите войски вече не му вярваха, когато той каза, че Господарката е изгубила своите дарби. Ако бе вярно, защо нейните капитани упорстваха така?

Вероятно наистина я нямаше в Кулата. Щом отсъстваше, значи можеше да се върне по всяко време, призована да окаже помощ. В този миг не би било умно да те намерят в лагера на върбовия човек.

Армията му започна да се изпарява. Цели отряди изчезваха. Бяха останали малко под две хиляди души, когато магиите на върбовия човек най-сетне отвориха портата на Кулата. Те влязоха вътре без особено въодушевление и откриха, че песимизмът им е оправдан. Повечето умряха в капаните на Кулата, преди господарят им да успее да ги подкрепи.

Той я караше малко по-добре.

Изскочи отново навън и се търколи по тревата, за да угаси пламъците, ръфащи плътта му. От бойниците валяха камъни и заплашваха да го смачкат. Но той успя да ги избегне и то достатъчно бързо, че да попречи на отстъплението на останалите му няколкостотин войника.

Псето Жабоубиец не участваше. След онова унижение то не се навърташе насам. Като проклинаше на всяка крачка, върбовият човек го последва.

Защитниците на Кулата използваха магията си, за да поддържат смеха им да кънти около него дни наред.

Градовете между Чар и морето си струваха, а Опал — двойно. Отмъщението на върбовия човек бе толкова изтънчено, че се налагаше да изчака шест дни в развалините, преди един непредпазлив морски капитан да се залови да разследва бедствието.

Тази мъка подхранваше гнева на върбовия човек. Самите орисници като че се бяха наговорили да осуетят отмъщението му. Въпреки всичките му трескави и неуморни усилия, той не постигаше нищо — освен в царството на лудостта, което той не забелязваше.

В Берил се сблъска с чародейство, почти равно на онова, с което се бе срещнал в Кулата. Защитниците на града, вместо да коленичат пред него, подеха яростна борба.

Гневът и лудостта му тогава наплашиха дори Псето Жабоубиец.

Тули седеше на един пън и се чешеше, загледан нанякъде към дървото. Според Смедс той нищо не виждаше. Пак беше изпаднал в самосъжаление. Или още не го беше пуснало.

— Майната му — промърмори той. И след малко додаде: — Да върви по дяволите.

— Какво?

— Да върви по дяволите, казах. Писна ми. Прибираме се.

— Чуй ме сега: какво стана с богаташките къщи, породистите коне, красивите жени и това, дето сме щели да се уредим за цял живот?

— Майната му. Цяла пролет се мотаме тук, лятото преполовихме вече, а сме стигнали до под кривата круша. Тоя живот ще си остана прошляк от Северния квартал. Само дето нещо си бях въобразил и си мислех, че мога да надскоча себе си.

Смедс погледна към дървото. Тими Локан беше там и хвърляше пръти — безмозъчно упражнение, което така и не му омръзваше. Днес той изкушаваше съдбата — беше се приближил повече отвсякога, издирваше отхвърчалите надалеч пръчки и ги мяташе върху купчината около дървото. Тази работа изглеждаше по-лека от събирането на сухи съчки в леса. Гората наоколо бе прочесана из основи, сякаш беше парк.

На Смедс му се струваше, че още днес-утре биха могли да запалят огъня. На места купчината се издигаше на петнайсет стъпки и дървото изобщо не се виждаше.

Какво ли бе намислил Тули? Този пристъп на хленчене и униние се вписваше в поведението му, откакто плуваха по реката, но моментът бе подозрителен.

— Готови сме още днес-утре да запалим огъня. Защо не изчакаш?

— Майната му. Нищо няма да стане и ти го знаеш. Ако не го разбираш, значи се самозалъгваш.

— Щом искаш да се прибираш, тръгвай. Аз ще остана докрай да видя какво ще стане.

— Казах, че се прибираме . Всичките.

Така значи, помисли си Смедс. Тули манкираше, за да прецака другарчетата си.

— Ха на бас, че гласуването ще е три към едно против тебе, брат’чеде. Щом искаш да си тръгваш, върви. Никой не те спира.

Тули се опита да заплашва, все едно е някакъв генерал.

— Затваряй си устата, Тули. Не че съм гений, ама за колко тъп ме мислиш все пак?

Тули малко позакъсня с възклицанието:

— Ъ? Какво искаш да кажеш?

— Онази нощ те хвана шубето и ти избяга от нас по реката. И аз се позамислих досега как си се държал с мен. Този път не ще ме прецакаш, Тули. Няма да си тръгнеш с клина и да зарежеш стария Смедс с пръст в гъза.

Тули понечи да протестира, че бил невинен и подобно нещо и през ум не му било минавало. Смедс гледаше как Тими Локан мята пръти. Изобщо не слушаше Тули. След малко видя Рибока да се задава откъм града. Старецът мъкнеше нещо на рамо, но Смедс не можеше да различи какво е то. Надяваше се да е пак някое от онези сърнета-джуджета, което старецът донесе преди около две седмици. Хубаво си похапнаха тогава.